САКАТИЯТ БОГ

„Блатни говна, наистина сме й развалили настроението. О, добре.“ Извади дългите си ножове и се присви в готовност.

– Ако знаех, щях да си взема брадвите.

– Какво ти казват шаманите ви, Спакс, за вашите баргастки богове?

Той примига.

– Ами, нищо, Огнекоса. Защо да ми казват? Аз съм Бойният главатар. Занимавам се с военните работи. Всички други глупости са тяхна грижа.

– А те са ли?

– Какво да са?

– Загрижени.

– Те са вещери, винаги са загрижени.

– Спакс…

Той се намръщи.

– Баргастките богове са идиоти. Като шестнайсет деца, заключени в малка стая. Дни наред. Ще започнат да се ядат едни други.

– Значи са шестнайсет?

– Какво? Не. Просто подхвърлих числото ей така – духове на бездната, Огнекоса, непрекъснато ме разбираш буквално – аз съм Спакс, забрави ли? Измислям си неща, за да се забавлявам. Искаш да говоря за моите богове? Ами, по-лоши са от мен. Вероятно са се самоизмислили.

– Какво казват шаманите ви?

Спакс се намръщи.

– Не ме интересува какво казват!

– Толкова ли е лошо?

Той сви рамене.

– Боговете ни току-виж може изведнъж да поумнеят. Може току-виж да осъзнаят, че най-добрият им шанс да оцелеят в това, което предстои, е да си кротуват и да се спотайват. Или пък да изцерят злините на света с една сладка целувка. – Вдигна ножовете си. – Но няма да затая дъх.

– Не им се моли, Спакс. Не и тази нощ, не сега. Разбираш ли ме?

– Не мога дори да си спомня кога за последен път им се молих, ваше величество.

Абрастал си наля четвърти бокал.

– Събери онези кожи там. Ще ти потрябват.

„Кожи?“

– Огнекоса, аз…

Тъмно петно зацапа пространството в центъра и миг след това от него изригна убийствено студен въздух и покри със скреж всичко. Дробовете на Бойния главатар пареха при всеки дъх. Грънците, струпани пред едната стена, се пропукаха, натрошиха се и съдържанието им се изсипа на замръзнали буци.

С насълзените си от болка очи Спакс видя как в мразовитото петно се оформиха фигури. Най-отпред, срещу Абрастал, се появи ниска добре закръглена жена – млада, помисли си той, въпреки че не можеше да е сигурен. „Фелаш. Това ли е тя? Да, трябва да е тя, коя друга да е?“ Вляво от нея стоеше по-висока жена, макар че единствената подробност, която успя да различи, бе нещо като искрящ диамант на челото й, от който се изливаха необичайно пъстри цветове.

След това вдясно от Четиринадесетата дъщеря се въплъти друга фигура. Неестествено висока, облечена в черно, намек за ризница под наметалото. Качулката бе смъкната и се виждаше мършаво демонско лице. От долната челюст израстваха тъмни бивни като извити ножове. Дупките на очите на съществото бяха тъмни. „Проклет Джагът. Което ме кара да се питам колко точно ужасии от детството ми са реални?“

Джагътът сякаш огледа дълго Абрастал, а след това главата му се обърна и Спакс усети, че е зяпнал в безжизнените дупки. Изсъхналите устни помръднаха и привидението проговори.

– Баргаст. – Изрече го като оскърбление.

– Аз съм гилк – отвърна Спакс. – Имаме много врагове и всички се страхуват от нас. Можеш да станеш един от тях, Джагът.

– Майко – каза дъщерята. – Виждам, че си добре.

Абрастал наклони бокала си. Изсипа се твърда буца вино.

– Наистина ли беше нужно това? Замръзнах на стола си.

– Омтоуз Феллак, майко – древният крал на Крепостта се е върнал. Стои до мен.

– Той е мъртъв.

Джагътът отново се обърна към кралицата.

– Чувал съм по-добри обиди от паленцата си, смъртна. – После посочи Спакс. – Като стана дума за палета, какво смяташ да правиш с твоето?

– Предпазна мярка. – Абрастал сви рамене.

Другата жена, непознатата за Спакс, заговори:

– Ваше величество, преди няколко дни този Джагът отхапа лицето на Форкрул Ассаил. – Отстъпи назад и огледа баргаста. – Не размахвай тези ножове, воине – ще се строшат.

– Майко – каза Фелаш, – намерихме нов съюзник в нашите… начинания. Кралят на Крепостта на Лед вече стои на наша страна.

– Защо?

– Мисля, че не харесват Форкрул Ассаил, ваше величество – каза другата жена.

– Ти трябва да си капитан Шурк Елале. Чувала съм интересни неща за теб, но това ще трябва да изчака за друг път. Четиринадесета дъщеря, отново ли сте по морето?

– Да. На кораба „Смърт“. Мислиш, че на теб ти е студено? – Едната й ръка изпърха. – Ние сме на по-малко от две седмици от Зъбите.

– А флотата на перишите?

Фелаш поклати глава.

– Никаква следа. Трябва да допуснем, че сме пристигнали – дали още има блокада… – Сви рамене. – Майко, внимавайте. Форкрул Ассаил знаят, че идваме – всички ние. Знаят го.

– Можем ли да поддържаме тази линия за връзка?

– Не за много дълго – отвърна Фелаш. – Щом се доближим до владението на Ассаил, тяхната Крепост ще надделее.

– Дори срещу краля на Крепостта Лед? – изсумтя Спакс. – О, колко жалко.

Джагътът отново го изгледа.

– Когато Драконъс стъпи на този свят, пропусна да настъпи неколцина от расата ти. Станал е немарлив в старостта си. Следващия път щом се срещнем двамата, баргаст, ще си поговорим по въпроса.

– Имаш ли си име, Джагът? – попита Спакс. – Искам да знам кого да кълна. Искам името на тази жалка гниеща леш, която гледам сега.

Устата се разтвори отново.