САКАТИЯТ БОГ

Ще изядат последния му дъх. Ще изпият последните сълзи от очите, които сега гледаха. Ще нахлуят в отворената му уста, за да я направят суха като пещера, дупка на паяк. А после роякът ще изригне и ще отлети, за да потърси още от сладката вода на живота. И ще се спуснат пеперудите. За да изядат кожата му. И онова, което ще остане – с торбата си, – няма вече да е Садик.

„Садик ще си е отишъл. Щастлив Садик. Блажен Садик, зареян призрак, гледащ отгоре торбичката си. Ще имам думи за него, за неговото заминаване. Ще стоя над него, взряна във всички пърхащи крилца, досущ като листа, и ще се опитам още веднъж да проумея смисъла на тази торба, торбата, която го уби.“

„И няма да мога. Думите ми ще се окажат малко. Слаби. Песен на незнаещата. Единственото, което имам за своя брат Садик.“

„Когато дойде това време, ще знам, че е време и аз да умра. Когато дойде това време, ще се предам.“

Тъй че пееше. Песен на знаещата. Най-силната песен от всички.

Беше им останал ден, най-много два.

„Това ли исках? Всяко пътуване трябва да свърши. Тук не е останало нищо освен краища. Никакви начала не са останали. Тук нямаме нещо освен нокти.“

– Бадале. – Думата бе тиха като смачкан плат и тя усети как забърса сетивата й.

– Рут.

– Не мога повече.

– Но ти си Рут. Главата на змията. И Хелд, която е езикът.

– Не. Не мога. Ослепял съм.

Тя се обърна и огледа старческото му лице.

– Подути са. Затворени са, Рут. Това е за да ги пази. Очите ти.

– Но не мога да виждам.

– Няма нищо за виждане, Рут.

– Но не мога да водя.

– За това няма по-добър от теб.

– Бадале…

– Дори камъните ги няма. Просто върви, Рут. Пътят е чист. Докъдето мога да видя, пътят е чист.

От устата му се изтръгна хлип. Мухите налетяха и той се преви, закашля и повърна. Залитна и тя го задържа да не падне. Рут се изправи и стисна здраво Хелд. Бадале чу тихия хленч и на двамата.

„Никаква вода. Това ни убива сега.“ Примижа и погледна назад. Садик не се виждаше никакъв – беше ли паднал вече? Ако беше, толкова по-добре, че не го беше видяла. Други лица, смътно познати, се взираха в нея и Рут и чакаха Змията да започне да пълзи отново. Стояха изгърбени на място и се олюляваха. Стояха с превити рамене и издути кореми, сякаш щяха всеки момент ще изтърсят бебе. Очите им бяха бездънни езера и мухите се събираха да пият от тях. Язви покриваха носовете, устите и ушите. Кожата на бузите бе пропукана и лъснала под ивиците полепнали мухи. Много бяха оплешивели, с окапали зъби и кървящи венци. И не само Рут беше сляп.

„Нашите деца. Виж какво им направихме. Нашите майки и бащи ни оставиха на това, а сега и ние на свой ред ги оставяме. Нямат край поколенията на глупавите. Едно след друго и след друго, и в някакъв момент всички сме започнали да кимаме и да мислим, че така е трябвало и трябва да бъде, тъй че дори не се опитваме да променим нещата. Всичко, което предаваме на децата си, е същата глупава усмивка.“

„Но аз имам нокти. И ще съдера от лицата ви тази усмивка. Заклевам се.“

– Бадале.

Беше започнала да пее на глас. Без думи, тихо отначало, а след това гласът й започна да става по-силен и плътен. Докато не започна да усеща в себе си повече от един глас, докато всеки от тях не започна да се влива в песента. Да изпълва въздуха. Песента, в която се вливаха, бе песен на ужас – усещаше как нараства силата й. Как расте.

– Бадале?

„Имам нокти. Имам нокти. Имам нокти. Покажи ми онази глупава усмивка още веднъж. Покажи ми я, моля те! Дай ми да я съдера от лицето ти. Дай ми да забия ноктите си дълбоко, да остържат чак зъбите ти! Дай ми да усетя кръвта и ми дай да чуя как се цепи месото и ми дай да погледна в очите ти докато ти срещаш моите и ми дай да имам нокти да имам нокти да имам нокти…“

– Бадале!

Някой я удари, събори я. Замаяна, тя зяпна лицето на Садик – кръглото му сбръчкано лице. И от очите му потекоха червени сълзи през прахта, полепнала по набръчканите му страни.

– Не плачи – прошепна му тя. – Всичко е наред, Садик. Не плачи.

Рут коленичи до нея и зашари с ръка, пръстите му забърсаха челото й.

– Какво направи?

Тонът му я стъписа. „Платът е разкъсан.“

– Твърде слаби са – каза тя. – Твърде слаби, за да изпитат гняв. Затова го изпитах заради тях – заради всички вас… – Замълча. От пръстите на Рут капеше кръв. Усещаше парчетата кристали, впити в гърба й. „Какво?“

– Ти ни задвижи – каза Садик. – Това… болеше.

Чак сега чу стоновете. Змията се гърчеше от болка.

– Тръгнах… Тръгнах да търся.

– Какво? – попита Рут. – Какво да търсиш?

– Нокти.

Садик поклати глава.

– Бадале. Ние сме деца. Нямаме нокти.

И тогава слънцето помръкна и тя примижа нагоре покрай Садик. Но пеперудите ги нямаше. „Мухи, виж всички тези мухи.“

– Нямаме нокти, Бадале.

– Прав си, Садик. Нямаме. Но някой има.

Силата на песента все още се беше вкопчила в нея, яростна като закана. „Някой има.“

– Водя ни там – каза тя и се вгледа в широко отворените очи на Садик.

Той се отдръпна и я остави да се взре в небето. Мухи, кипнали като огромен облак, черен като Бездната. Бадале се вдигна на крака.

– Хвани ръката ми, Рут. Време е да вървим.