САКАТИЯТ БОГ

Стоеше присвита и загледана нагоре към портала. Рухналите развалини на Дома Кетъл под него сякаш бяха смачкани от нечия пета. Нещо подобно на кръв се процеждаше от корените й и изравяше дерета надолу по склона. Вярваше, че е мъртва, но, разбира се, нямаше как да е сигурна.

Нищо величаво нямаше в провала. Килава бе научила това много, много отдавна. Отминаването на един век винаги бе свързано с разпад, с последна въздишка на умора и примирение. Беше видяла как родствениците й бяха изчезнали от света – продажният фарс, наречен Т’лан Имасс, едва ли тежеше повече от прах на везните на оцеляването – и добре разбираше тайните желания на Олар Етил.

Може би вещицата щеше да успее. Духовете знаеха, узряла бе за избавление.

Килава бе излъгала. Онрак, Удинаас, Улшун Прал и неговия клан. Не беше имало избор. Оставането и тук щеше да ги убие всичките, а тя нямаше да приеме това на съвестта си.

Когато раната се отвореше, Елейнт щяха да нахлуят в този свят. Нямаше никаква надежда да бъдат спрени. Тиам не можеше да се отрече, не и при това, което предстоеше.

Единственото неизвестно за нея бе Сакатия бог. Форкрул Ассаил бяха съвсем ясни, подчинени на безумието на окончателните аргументи също като Тайст Лиосан. Близки духом бяха. А тя вярваше, че знае какво възнамерява да направи брат й, и щеше да го остави, и ако благословията й означаваше нещо, добре, имаше я, даваше му я с цялото си сърце. Не, Сакатия бог бе единствената сила, която я безпокоеше.

Помнеше болката на земята, когато го бяха смъкнали от небето. Помнеше яростта му и агонията му, когато бе окован. Но боговете не бяха приключили с него. Връщаха се отново и отново, съкрушаваха го, осуетяваха всеки негов опит да намери място за себе си. И да зовеше за справедливост, никой не го слушаше. И да виеше в злочестото си страдание, те просто обръщаха гръб.

Но Сакатия бог не бе единственият, подложен на това пренебрежение. Светът на смъртните бе пълен със също толкова наранени като него, също толкова прекършени и забравени. По този начин всичко, в което се беше превърнал – самото му място в пантеона, – бе създадено от самите богове.

И сега те се страхуваха от него. Сега бяха решили да го убият.

„Защото боговете няма да отвърнат на тленното страдание. Твърде много… работа.“

Трябваше да знае какво възнамеряват – сигурна беше в това. Трябваше отчаяно да търси изход, спасение. Независимо от всичко нямаше да умре без борба. Не беше ли точно това смисълът на страданието?