САКАТИЯТ БОГ

– До утре вечер – или другата седмица – слушай, момче, не можеш да спасиш тия, дето не щат да ги спасят.

– Знам. Но Убиеца на дракони мога да спася.

– Убиец на дракони? Дръзко име. Колко лошо, че дракони не съществуват.

– Синко, нямаше да го продам. Заклевам се…

– Чух, татко.

– Нямаше.

– Древните се съгласиха, татко. Сетният камък чака.

– Нима?

– Ей, ей, вие двамата! Момче, Сетният камък ли каза?

– Направете се, че не сте чули, сър.

– Тая гадост е забранена – заповед на краля! Ти – татенцето – синът ти казва, че Древните ще те убият. Под една голяма шибана канара. Можеш да поискаш убежище…

– Сър, ако го вкарате в крепостта, няма да имаме никакъв избор.

– Избор ли? Освен да направите какво?

– По-добре това изобщо да не става, сър.

– Ще извикам капитана…

– Ако го направите, всичко ще излезе наяве. Сър, искате ли да тласнете теблорите към война? Искате ли да сринете новата си колония до основи? Искате ли да ви подгоним и да ви избием всички? Деца, майки, старите и мъдрите? Какво ще си помисли Първата империя за една замлъкнала колония? Ще прекосят ли океана, за да разследват? А следващия път, когато хората ви слязат на брега ни, ще ги срещнем ли не като приятели, а като врагове?

– Синко… погреби оръжието с мен. И бронята – моля те…

Младият кимна.

– Да, татко.

– Този път, когато умра, няма да се върна.

– Така е.

– Живей дълго, синко, колкото може по-дълго.

– Ще се опитам. Страж?

– Махайте се от очите ми, и двамата.

Нагоре по горската пътека. Далече от търговския пост, мястото, където теблорите идваха, за да предадат всичко, като се започне с достойнството. Държеше ръката на сина си и не поглеждаше назад.

– Няма къде да се пие в света на мъртвите.

– Съжалявам, татко…

– Аз не, синко. Аз – не.

Ублала се надигна рязко и изтри очите си.

– Те ме убиха! Отново!

Ралата до него се размърда, изви се, вдигна глава и го изгледа с размътени очи. След малко главата й отново се скри под кожите.

Ублала се огледа. Видя застаналия наблизо Драконъс, но вниманието на воина остана приковано в хоризонта на изток, където новородената светлина на слънцето бавно разкриваше камениста блещукаща пустиня. Великанът потърка сънено лицето си и се надигна.

– Гладен съм, Драконъс. Измръзнал към, стъпалата ме болят, имам мръсно под ноктите и някакви неща бъкат в косата ми. Но сексът беше чудесен.

Драконъс го погледна през рамо.

– Бях започнал да се съмнявам, че ще отстъпи, Тоблакай.

– Беше отегчена, разбираш ли. Скуката е добра причина, нали? Май е така. Ще го правя по-често вече, с жени, с които искам да правя секс.

Едната вежда се повдигна.

– Ще ги отегчаваш, докато ти отстъпят ли, Ублала?

– Да. Веднага щом си намеря други жени. Ще ги отегчавам, докато паднат. Онова, в което се превърна, дракон ли беше? Трудно се виждаше, целият беше един такъв мътен и черен като дим. Можеш ли да го правиш това винаги, когато си поискаш? Вие боговете сте добре май, като можете да правите такива неща. Ей, а този огън откъде се взе?

– По-добре започни да готвиш закуската, Ублала, много имаме да извървим днес. И ще е през лабиринт, защото тази пустиня отпред не ми харесва.

Ублала го засърбя и се почеса по темето.

– Щом можеш да летиш, защо просто не идеш където отиваш? Ние с жена ми можем да си намерим друго място, където да идем. И мога да си заровя боздугана и бронята. Ей тука. Не ги обичам. Не ми харесват сънищата, които ми дават…