САКАТИЯТ БОГ

– С всички ни е така, Т’лан Имасс. Страданието тук е заразително, мисля. Просмуква се в нас, вгорчава мислите ни. Съжалявам за думите си…

– Не е нужно извинение, Древен. Ти каза истината. Дойдохме при вас, защото сме изгубени. Но все пак нещо ни държи тук, макар да ни зове забравата с обещанието за вечен покой. Може би също като вас търсим отговори. Може би също като вас копнеем за надежда.

Душата му се сви от тези думи и той извърна очи. „Не се поддавай! Не ги съжалявай!“ Надви сълзите си и рече:

– Не сте първите. Позволете да призова събратята ви.

Петима воини се извисиха от прахта зад него.

Уругал Втъкания пристъпи напред и заяви:

– Вече отново сме седмина. Най-сетне Дом на Вериги е пълен.

„Чу ли това? Всички вече са тук, Паднал. Не мислех, че ще можеш да стигнеш дотук. Наистина. От колко време градиш това сказание, тази своя неумолима книга? Всички ли са на местата си? Готов ли си за своя последен, обречен опит да спечелиш за себе си… каквото искаш да спечелиш?“

„Виж как се сбират боговете срещу теб.“

„Виж порталите, които отровата ти е покварила, готови да се раздерат и да развихрят опустошение.“

„Виж тези, които излязоха да прочистят пътя напред. Толкова много умряха. Някои умряха добре. Други умряха лошо. Ти ги взе всичките. Прие недостатъците им – фаталните им слабости. Прие ги и ги благослови.“

„И не беше особено мил в това, нали? Но пък и как можеше да си?“

С отчаяние си даде сметка, че никога няма да проумее пълния мащаб на приготовленията на Сакатия бог. Преди колко време бе започнало всичко това? На коя далечна земя? От чия неволна ръка на смъртен? „Никога няма да узная. Никой няма да го узнае. Победа или поражение, никой не ще го узнае. В това той е също тъй незасвидетелстван като нас. Адюнкта, започвам да те разбирам, но това не променя нищо, нали?“

„Книгата ще е шифър. За вечни времена. Неразгадаем шифър.“

Вдигна очи и видя, че е сам.

Зад него армията се вдигаше на крака.

„Вижте, нощ се роди. И трябва да вървим с нея… Прав беше за това, Галан. – Загледа как погребалният наряд спуска увити трупове в гробните ями. – Кои са тези клети жертви? Какви са имената им? Какъв е бил животът им? Знае ли някой?“

– Не е отворил нито една бъчва?

Поурс поклати глава.

– Още не. А е зле като всички нас, сър.

Кайндли изсумтя и погледна Фарадан Сорт.

– По-корав е, отколкото очаквах.

– Има нива на отчаяние – рече тя. – Още не е стигнал до следващото. Ще дойде. Въпросът е какво правим тогава, Кайндли? Разкриваме ли го? Гледаме как войниците ни го разкъсват? Адюнктата знае ли за всичко това?

– Ще ми трябва още охрана – каза Поурс.

– Ще говоря с капитан Фидлър – заяви Кайндли. – Ще сложим на тези постове морската пехота и тежките. Никой няма да посмее да се забърка с тях.

Поурс надраска нещо на восъчната си плочка, прочете написаното и кимна.

– Същинският бунт назрява при теглещите екипи. Храната ни убива. Вярно, дъвченето на сухо месо извлича сокове, но е все едно да дъвчеш плацента на крава бедерин, след като е стояла десет дни на слънцето.

На Фарадан Сорт й се догади.

– Кълна се в подножието на Стената, Поурс! Не можа ли да измислиш по-приятно сравнение?

Поурс вдигна вежди.

– Но, Юмрук, цял ден измислях това.

– Тази нощ ще е лоша – каза Кайндли и стана. – Колко още ще загубим? Вече залитаме като Т’лан Имасс.

– По-лошо от градинска веселба на некромант – подхвърли Поурс и си спечели още един навъсен поглед от Фарадан Сорт. Усмихна се вяло и отново заби очи във восъчната табличка.

– Дръж под око запасите на Блистиг, Поурс.

– Да, сър.

Кайндли излезе от палатката и в същия миг едната й стена изведнъж хлътна.

– Сгъват ме – подхвърли Поурс, надигна се от походното столче, изохка и си заразтрива кръста. – Чувствам се с трийсет години по-стар.

– Всички сме така – измърмори Сорт и също стана. – Ще търпиш.

– Търпението не отлага смъртта, Юмрук.

Тя спря на входа на палатката. Още една стена се смъкна.

– Грешиш, Поурс. Има изход от това. Трябва да има.

– Неопетнена вяра в адюнктата, тъй ли? Завиждам ви, Юмрук.

– Не очаквах да се сгънеш толкова бързо – подхвърли тя и го изгледа.

Поурс прибра счетоводната табличка в малкия си сандък и вдигна глава.

– Юмрук, тази нощ по някое време теглещият наряд ще пусне въжетата. Ще откажат да теглят фургоните и една стъпка повече, а ние ще продължим марша покрай тях без храна, а когато стане това, разбирате ли какво ще означава? Ще означава, че сме се предали – ще означава, че не можем да видим изход. Юмрук, Ловците на кости скоро ще обявят смъртната си присъда. С това ще трябва да се справя тази нощ. Първо аз, преди да се появи някой от вас.

– Тогава го предотврати!

Той я погледна унило.

– Как?

Фарадан потрепери.

– Пазенето на водата… можеш ли да го направиш само с морските пехотинци?

Той присви очи и кимна мълчаливо.

Тя го остави в смъкващата се палатка и тръгна през вдигащия се за поход лагер. „Говори с тежките, Фидлър. Обещай ми, че можем да се справим с това. Не съм готова да се предам. Не преживях Стената, за да умра от жажда в някаква шибана пустиня.“