САКАТИЯТ БОГ

„Горките глупци. Да се превърнат в слуги на войната. Да предадат всичко останало. Погреби спомените си. Престори се, че изборът е бил благороден и че това окаяно съществуване е съвсем добро. Откога възмездието е отговор на каквото и да било? На каквото и да е ценно?“

„Знам всичко за наказанието. За отплатата. Бих искал да не беше така, но знам. Всичко се свежда до премахването на това, което оскърбява. Сякаш можеш да опразниш света от негодници, да го прочистиш от злодейства. Е, това би било хубаво. Толкова по-зле, че не става. А цялото онова удовлетворение се оказва мимолетно. С вкус… на прах.“

Никой поет не можеше да намери по-могъщ символ на безсилието от Т’лан Имасс. Безсилие и упорита глупост. „В една война ти трябва нещо, заради което воюваш. Но вие премахнахте това, нали? Всичко, заради чието съхраняване да воювате. Осъдихте целия си свят на забрава и изчезване. И какво остана? Каква бляскава цел, която да ви тласка все напред?“

„О, да, спомням си. Възмездието.“

Никакви вихрушки от прах. Само две фигури се появиха от мъртвешки бледия загърнат в прах запад и се затътриха по дирята на Ловците на кости.

Мъжкият беше грамаден и изгърбен. Каменният му меч, почернял от засъхнала кръв, почти се влачеше по земята. Женската изглеждаше по-крехка от повечето Т’лан Имасс, беше облечена в изгнили тюленови кожи и над рамото й стърчеше цяла гора от дървени и костени харпуни. Двете фигури спряха на пет крачки от Рутан Гъд.

Мъжкият сведе глава.

– Древен, поздравяваме те.

Рутан се намръщи.

– Колко още от вас има там?

– Аз съм Калт Урманал, а Гадателката на кости до мен е Ном Кала от клана Бролд. Само двамата сме тук. Ние сме дезертьори.

– Така ли? Е, при Ловците на кости дезертьорството се наказва със смърт. Кажи ми, след като това явно няма да подейства в случая, как Т’лан Имасс наказват дезертьорите, Калт?

– Не ги наказват, Древен. Дезертьорството е достатъчно наказание.

Рутан Гъд въздъхна и извърна очи.

– Кой води армията на Т’лан Имасс, Калт? Армията, от която избягахте?

Отговори женската, Ном Кала.

– Първи меч Онос Т’уулан. Древен, има миризма на лед около тебе. Джагът ли си?

– Джагът ли? Не. Приличам ли на Джагът?

– Не знам. Никога не съм виждала джагъти.

„Никога… Какво?“

– Не съм се мил от доста време, Ном Кала. – Почеса брадата си. – Защо ни проследихте? Какво искате от Ловците на кости? Не, чакайте, на това ще се върнем по-късно. Казвате, че Онос Т’уулан, Първият меч, предвожда армия на Т’лан Имасс – кои кланове? Колко Гадателки на кости? През тази пустиня ли минават? Колко далече са от нас?

– Далече на юг, Древен – отвърна Калт Урманал. – От Гадателките на кости има малко, но от воините има много. Забравени кланове, останки от армии, разбити на този континент в древни конфликти. Онос Т’уулан ги призова…

– Не – прекъсна го Ном Кала, – призивите дойдоха от Олар Етил, в създаването на Онос…

– Мамка му! – изруга Рутан.

Двамата Т’лан Имасс замълчаха.

– Пълна каша. – Рутан отново се почеса по брадата и изгледа навъсено двамата немрящи воини. – Какво замисля тя? Знаете ли?

– Смята да завладее Първия меч, Древен – отвърна Ном Кала. – Търси… изкупление.

– Тя ли ти го каза, Гадателко на кости?

– Не, Древен. Тя гледа да е далече от Онос Т’уулан. Засега. Но аз съм родена на тази земя. Тя не може да върви по нея безнаказано, нито да крие силата на желанията си. Пътува на изток, успоредно с Онос Т’уулан. Първият меч също знае за нея, но остава непокорен.

– Той е Детеубиец, Древен – каза Калт Урманал. – Черна река е удавила ума му и тези, които избраха да го последват, вече не могат да се измъкнат от ужасното й течение. Не знаем какво е намерението на Първия меч. Не знаем какъв враг ще избере. Но той жадува за унищожение. Тяхното или неговото – все му е едно как ще паднат костите.

– Какво го е довело до това? – попита Рутан Гъд, смразен от думите на воина.

– Тя – отвърна Ном Кала.

– Той знае ли това?

– Да, Древен.

– Възможно ли е тогава да избере Олар Етил за свой враг?

Двамата Т’лан Имасс помълчаха за миг, а след това Калт Урманал рече:

– Не бяхме обмисляли тази възможност.

– Изглежда, че го е предала – изтъкна Рутан. – Защо да не й го върне?

– Той беше благороден някога – каза Калт. – Доблестен. Но сега духът му е наранен и върви сам, колкото и души да го следват. Древен, ние сме същества, склонни към… необузданост. В чувствата.

– Представа нямах – отвърна сухо Рутан. – Значи избягахте от един кошмар и намерихте друг, уви.

– Дирята ви е пълна със страдание – рече Ном Кала. – Не беше трудно да я проследим. Не можете да преминете тази пустиня. Никой смъртен не може. Бог е умрял тук.

– Знам.

– Но не си е отишъл.

– И това знам. Натрошен на милион къса, но всеки къс продължава да живее. Д’айвърс. И няма надежда да се слее отново в едно – твърде късно е и е минало много време. – Махна с ръка към мухите. – Лишени от разум, изпълнени с жалка потребност, неразбиращи нищо. – Кривна глава. – Не са много по-различни от вас.

– Низко паднахме и не го отричаме – отвърна Калт Урманал.

Рутан Гъд наведе поглед.