САКАТИЯТ БОГ

„Какво е това? Какво дойде сред нас?“ Сепна се, уловил нещо с крайчеца на окото си. Мигновено движение. После ново. Ниско долу, шумолене на козина, злокобен блясък на пламтящи очи. Перишите се развикаха, редиците се разпаднаха, оръжия засъскаха от ножниците.

Танакалаян усети прилива, връхлитащ покрай него. Невидими тела се плъзнаха покрай краката му и го накараха да се олюлее. Обърна се рязко и се взря назад в мрака.

– Покажете се!

И видя момиче, облечено в дрипи. И видя и връхлитащите призрачни животни, които я обкръжаваха. „Вълци. Идва сред море от вълци.“ Но те не бяха истински. Не бяха живи. Не дишаха. Тези зверове отдавна бяха мъртви. Носеха рани. Петна по козината, язви по кожите. Блясъкът на очите им беше неземен, очите им бяха като дупки, прогорени в стена – а зад тях имаше ярост. Нажежена ярост.

Тя се приближи и очите й бяха същите. Пронизани от гняв. Едното грееше жълто, другото – като сребро.

Ужас изпълни Танакалаян в мига на осъзнаването. „Вълците на Зимата – те са в нея. Там са, вътре в нея… – Тези очи! Взират се в мен от Зверския трон. Фандърей. Тогг. Боговете ни са сред нас.“

Цялата сила се изцеди от крайниците му, когато ужасяващите очи се впиха в него и потънаха в черепа му като зъби, принудиха го да рухне на колене.

И изведнъж тя се изправи над него. Зъбите се впиха още по-дълбоко, врязаха се в мозъка му и изтръгнаха всяка тайна, всяка прикрита алчност. Насилиха го с хладна неумолимост. Все едно, че беше мърша. Нещо се изля гъсто като кръв, и беше пълно с презрение. Миг след това бе оставен, жалък и нищожен. Погледът й се вдигна над него, към Сивите шлемове, и той видя, че те също са на колене, унизени, безпомощни, без капка кураж, с побелели от страх лица.

А тя заговори в умовете им и гласът й бе като вой на хиляди вълци, звук по-ужасен от всичко, което бяха чували.

„Аз съм гласът на Вълците на Зимата. Чуйте добре тези слова. Ние няма да бъдем осъдени. – Погледна рухналия в нозете й Танакалаян. – Ти ли искаш да властваш над мечовете ми, смъртен? Ти ли си този, който ще опустоши хиляда свята в мое име? Не мисля. Нищожност поглъща мислите ти. Суетност властва над всеки твой блян.“

„Погледнете добре това дете. Тя е Сеток. Дестраянт. Тя е нашият глас. Тя е волята ни.“

Момичето отново вдигна очи и се обърна към цялата армия:

„Вашите събратя коленичиха пред Форкрул Ассаил в двореца на Коланси. Ассаил ще принудят Сивите мечове на Периш да им служат и чакат с нетърпение пристигането ви и мига, в който и вие ще трябва да коленичите пред тях в покорство.“

„Това… ни оскърбява.“

„Когато сестра Благоговение призове дестраянт Сеток, когато се опита да изтръгне тази армия от нас, ще познае гнева на Вълците.“

Един от офицерите намери кураж да извика:

– Благословени Вълци, искате ли да унищожим Форкрул Ассаил? Истината ли каза Смъртният меч?

„Около нас, смъртен, има само врагове. Но сега ние сме сред вас и в мига на битката призраците ще се вдигнат, в неизброима чет, и пред нас всяка армия ще падне. Пред нас всеки град ще пламне. Пред нас ще има заколение, което да възстанови равновесието.“

„Мислете за вярата си. Добре помислете за неравновесието, за хилядолетията касапница от ръката човешка. Ние ще дадем отговор. Във всяко селение, ще дадем отговор!“

Танакалаян сведе глава пред мощта на своите богове. За да скрие очите си. Кипеше отвътре, времето на славата му бе свършило, бляновете му за власт отнети, възнесението му рухваше пред това… това момиче.

Тя го подмина и навлезе сред войниците му. Но те вече не бяха негови войници, нали?

– Няма да свърши така – прошепна той. – Няма да свърши така!

Тя се олюля. Кръвта струеше от раните.

Грънтъл понечи да се изправи, да вдигне още веднъж огромното си тяло, но волята не бе достатъчна. Болката заглъхваше, тъгата нахлуваше, а единственото, което надушваше, бе миризмата на изгоряла козина и овъглена плът. Времето бавно се затваряше – като необятна сила. Изглеждаше плътно и неподатливо и въпреки това можеше да види протежението му, както се беше изпънало зад него… но не и напред. Не, там, почти на ръка разстояние, се губеше в тъмни мъгли.

Ако можеше, щеше да се изсмее. Иронията на края на един живот се разкриваше във всички изведнъж открити истини, когато вече е твърде късно да направиш и едно проклето нещо по тях. Казваха, че в миговете преди смъртта идвало приемане, готовност да видиш, че краят е дошъл, и безразличие към болката и скръбта на живите. „Щом аз мога да се примиря, защо вие да не можете? Работата е в тези истини и в безпомощността ми да им отвърна. Бих се смял, но в смеха има болка. Бих благословил, но в благослова има скръб. Никой не го иска така. А и не може да е така.“

„Не го ли разбираш, Стони? Във всичките си отчаяни мигове – а не е ли всеки миг отчаян, – във всички тях пропускаш шанса за мир. Спокойствието от всички онези истини, онези, които откриваме умирайки и дори тогава не можем нищо да кажем. Нищо да предложим.“

„Това време. Всичко е минало. Не. То е моето минало. И нищо не мога да направя с него.“