САКАТИЯТ БОГ

„Не трябваше изобщо да ме пускаш да тръгна. Трябваше да ти отстъпя тази власт над мен. Ако го бях сторил, щеше да разбереш. Щеше да повярваш в любовта ми към теб. А ако беше повярвала в онзи момент… аз също щях да повярвам. Как иначе?“

„Аз съм виновният. Разбрах го тогава и го разбирам сега. Вината е моя.“

„Стони, любов моя, съжалявам.“

Времето, проснало се зад него завинаги, времето, стегнало се здраво и плътно, времето, което зовеше напред с тъмнина на ръка разстояние, свърши.

Олюля се и спря до него. Беше мъртъв. Преобразена в облика си на Имасс, се смъкна изтощена до трупа му и вдигна очи към пустото прашно небе.

Последният вече бе излязъл. В света. Знаела беше, че ще са стотици, но все пак бе стъписана.

Кръвта й се смесваше с кръвта на Грънтъл, този благороден глупак, така застинал до нея. Нищо по-сърцераздирателно няма от това да гледаш мъртво животно, същество, лишено от природната си сила, от съвършеното си величие. А още по-жестоко е, когато животното е звяр, тоест ловец, хищник. Съперник. Убит не за храна. Не. Убит за съществуване, убит заради предполагаемо съперничество. „Хищникът се бие докрай. Отказва да се предаде. Убий го. Притисни го. Виж оголените зъби. Вслушай се в яростта му и в страха му, и в благородното му упорство.“

„Ти разбра всичко това, Грънтъл. Разбра неизбежната, дълбока трагедия, чието име е ловуващият звяр, дръзнал да се опълчи на господството ни.“

„Не исках да отнема живота ти.“

Знаеше, че е тежко ранена. Знаеше, че може и да не оцелее. Дори без силата на своя бог – когото тя бе задържала до идването на дракона – беше… невероятен. Ако не се беше нахвърлил върху дракона… „да, щеше да ме убие“.

„Грънтъл, ще те помня. Заклевам се. Тук, в пукнатините на сърцето си. Ще проклинам Трейк до края на дните си, но теб, братко в лова, ще те помня.“

Чу стържене по камъните и вдигна глава.

Двете емлава се бяха върнали и пристъпваха бавно към нея. Долови тъгата им. Скръбта им.

– Той е жив – прошепна Килава. – Съпругът ми е жив. Засега. Колкото до бъдещето… – „Да можех да имам отговор.“

Отпусна се назад, затвори очи и усети как светът се полюшна под нея. Толкова… лекичко, мило, като полюшване на кораб. „Съпруже. Сгреших ли, като направих това?“ Отвори очи и видя двете саблезъби котки легнали до тялото на Грънтъл. Сякаш за да го стоплят.

Да го направят свой.

19.

Дори за мъртвите войната няма край.

Искар Джарак

– Какво правиш?

Уидал стегна здраво последните ремъци и посегна за черните метални ръкавици.

– Не мога просто да седя тука повече. След като май бездруго всички ще умрем. – Погледна я и сви рамене.

Устните й бяха пресъхнали и напукани. Очите й бяха зачервени и хлътнали от умора.

– А аз? – прошепна тя. – Ще ме оставиш ли… сама?

– Санд, не си вързана с вериги за този трон…

– Вързана съм!

– Не си. И никой закон не казва, че трябва да седиш тук до края. Защо да им отстъпваш славата да те смъкнат от него, удоволствието да видят свежа андийска кръв, оплискала стъпалата на подиума? Пикай на тях! Ела с мен. По-добре да умреш с тези, които отдават живота си, за да те защитят.

Тя извърна очи.

– Не знам как да се бия.

– Няма значение. – Той стана от каменните стъпала в подножието на трона и вдигна тежкия боздуган, който бе намерил заедно със загадъчната броня в една прашасала крипта под двореца. – Виж ме. Твърде стар съм за това. – Взе щита и пъхна ръката си под ремъците.

Тя го погледна.

– Тази броня не е андийска.

– Знам. Иначе изобщо нямаше да ми прилегне. Още по-хубавото е, че не са нужни двама души, за да я облечеш. А кожените ремъци изобщо не изглеждат стари.

– Няма да мога да го понеса, Уидал! Да гледам как загиват.

– Седиш тук и водиш личната си война, Санд. Ако ти е по-лесно да понесеш смъртта им във въображението си, то е защото не виждаш кръвта. Не чуваш виковете им. Дори не благоволяваш да видиш цената, която плащат.

– Нима изразих дръзка претенция за храброст?

– Имаш много претенции – отвърна той уморено. – Но нито една от тях не се доближава до храбростта.

– Махай се! – изсъска тя. – Приключих с теб.

Той я изгледа бавно и кимна.

После излезе от тронната зала.

Сандалат Друкорлат се отпусна в трона, затвори очи и промълви:

– Вече си имам само мой призрак. – Живота, който току-що бе убила. – Храброст е все пак да направиш това. А ако ти се стори лесно, е, знаем, че това е лъжа. Но нежна. Нежна като така и неполучена целувка… изплъзва ти се завинаги.

Войникът, който влезе след малко, й беше много познат. Можеше да види през бронята му чак до туптящото сърце – о, какво голямо, силно сърце. Можеше също тъй да види всичките му кости, нашарени с белези от изцерени счупвания, а зад тях – пода на залата. Защото войникът бе дошъл много, много отдавна, а на този трон, пред който бе коленичил сега, не беше седяла Сандалат Друкорлат.

В един миг войникът бе навел поглед, а в следващия се смееше. Смях, изпълнен с топла любов, смекчена от някакво неведомо съжаление.