САКАТИЯТ БОГ

– Не, защото бе възможно той да потърси подкрепата ни в предстоящата борба за власт. А ако я беше поискал, как щях да го погледна в очите и да откажа? Сега си мисля, че нямаше да я поиска. Но въпреки това вероятно щях да я предложа.

Тя го изгледа намръщено.

– Избрал си пътя на страхливеца.

– Може би го виждате така. Може би мнозина са го видели така и все още така го мислят. Но това, което направих, го направих, за да спася народа си. И това само Онос Т’уулан го разбра – защото не ме подгони, въпреки че имаше шанс.

– А сега, може би единствените сред Бялото лице на Баргаст, намерихте последната война, която да водите в името на блатните си богове.

Той въздъхна.

– А нощем се моля когато последната битка започне, Онос Т’уулан да е там. Да поведе баргастите.

– Но това няма да го бъде, Спакс.

– Знам, ваше величество. Знам. И гилките ще стоят сами. Последният клан от Белите лица.

– Ще призовете ли боговете си на щурма, Спакс?

– Едва ли.

– Тогава какво ще направиш? За да вдъхновиш воините си?

Той разкърши рамене и усети как умората се оттича.

– Вярвам, ваше величество, че ще ги засрамя.

Фейнт се метна на гърба на мършавия кон и погледна през рамо към призрака на Суитист Сафърънс, застанал в края на лагера. Побиха я тръпки.

– Кажи ми, че не я виждаш.

– Не я виждам, Фейнт – отвърна Прешъс Тимбъл. – Да тръгваме, че ще ги изгубим в тъмното.

Подкараха в лек галоп. Тежките облаци скриваха Нефритените странници дотолкова, че да приглушат зеленикавото сияние, завладявало всяка нощ сякаш вече от месеци, ако не и от години.

– Типично, нали? Единствената нощ, в която онази злокобна светлина нямаше да ни дойде зле.

– Дъждовни облаци ли са? Това искам да знам. Кажи, Фейнт?

– Какво, да не съм гадателка? Не знам. Но не ми мирише на дъжд. Надушвам… прах.

– Това и аз го надушвам – тросна се Прешъс Тимбъл.

Фейнт едва можеше да различи двамата ездачи напред. Брис и Араникт. По здрач бе дошъл Ловец К’елл със съобщение, надраскано на восъчна табличка, и сега яздеха към лагера на Че’Малле. Поканата на Араникт ги бе изненадала, но Фейнт гореше от нетърпение да види огромните воини гущери, които щяха да се бият на тяхна страна. „Ще се бият. Е, не и ние, акционерите, ние сме само на разходка. Но да видя съюзниците на ледериите може да ме поуспокои. Поне една армия има, която не мре от глад и жажда. Така поне чух.“

„Но колкото и да недоволстват, а Гуглата знае, че недоволството е голямо, май никой не може да се разгорещи особено. Не и при тази малазанска армия, която се опитва да премине пустинята. Колкото и да сме зле ние…“

– Все пак мразя конете – измърмори Прешъс Тимбъл до нея.

– Трябва да го усетиш вътре в тебе, момиче. Просто си представи, че правиш любов с него.

– Какво?!

– Богове на бездната, само не ми казвай, че си проклета девственица.

– О, млъкни!… Виж, изчакват да ги настигнем.

Брис и Араникт пред тях бяха забавили до бърз тръс.

– Конете са задъхани, Прешъс. Всички сме в лоша форма.

Скоро се изравниха с принца и Атри-Цеда и Фейнт попита:

– Та къде е тази армия все пак? Мислех, че лагерът им е близо.

– Съвсем близо са, Фейнт – отвърна Араникт. – Просто не им трябват огньове и фенери.

И наистина Фейнт вече различаваше голямо по-тъмно петно, покрило ниските хълмове пред тях, както и смътния блясък тук-там – от желязо или навярно очи на влечуги. Отново потръпна.

– Колко сте сигурни в тези съюзници?

Вече виждаше добре огромните издължени глави и очите, впити в тях. Виждаше редиците огромни зъби.

– Командват ги хора, Фейнт. Трима души, двама от тях бивши войници в Ловците на кости.

Прешъс Тимбъл измърмори нещо, ругатня сигурно.

Араникт погледна младата магьосница, после отново се обърна към Фейнт.

– Споделяш ли недоверието й към малазанците, Фейнт?

– Е, те се опитаха да завладеят Даруджистан. Но после се обърнаха и съкрушиха Панион Домин – а панионците бяха тръгнали към Даруджистан с лоши намерения. – Сви рамене. – Не гледам на тях като на по-добри или по-лоши от които и да е други. – Обърна се към Прешъс и подхвърли: – Освен това бях в Еднооката котка, преди да я завладеят, и беше голяма дупка.

– Но поне си беше моята дупка! – сопна се Прешъс.

– Нали току-що каза, че…

– О, млъкни, казах ти! Знаеш какво имам предвид.

Принцът и Атри-Цеда успяха да запазят невъзмутими физиономии, поне доколкото можеше да се види в тъмното. „Мракът, нашият спасител!“

На трийсет крачки напред, в началото на широк проход между редиците тихи и неподвижни К’Чаин Че’Малле, стояха двама мъже и жена. Жената коленичи, вдигна капака на голям фенер и земята наоколо се окъпа в светлина.

Докато се приближаваха, Фейнт огледа тези… командири. Мъжете бяха войници, в униформи на малазански морски пехотинци. Отначало ги взе за фаларийци, с рижата и руса коса, но кожата им имаше странен цвят, между бронз и злато, огряна сякаш отвътре. Жената като че ли бе от някое номадско племе, като риви, само че с по-едра кост, с широко чело, а тъмните й очи лъщяха като обсидиан.

Принц Брис слезе от коня си, последван от Араникт и Фейнт. Прешъс остана на седлото, гледаше малазанците намръщено.