САКАТИЯТ БОГ

И видя как Фидлър, много зад адюнктата, обърна гръб, сякаш от срам.

Адюнктата ги гледаше всички. Лостара се озова до Тавори, без да помни кога и как, и видя лицата пред себе си, всички приковани в адюнктата. Видя напуканите им устни, блясъка на непоносима нужда в очите им.

До нея, с глас, който можеше да стрие камъни на прах, Тавори Паран каза:

– Не пихте ли достатъчно?

Фидлър чуваше музика, изпълнена с такава скръб, че усети как всичко вътре в него се прекърши. Нямаше да се обърне, нямаше да гледа. Но разбра, когато тя заби ножа дълбоко в дланта си. Усети го все едно, че беше в собствената му длан. Кръвта бе яркочервена по простичкото желязно острие, покрила леко извития жлеб. Можеше да я види в ума си – не беше нужно да вдига глава, нито да поглежда през рамо към всички тях, както стояха, с жаждата им и с раната, хвърлена така жестоко в очите им.

И тогава, в непоносимо натежалото безмълвие, с капещата от ръката й кръв, адюнктата падна на колене.

И заби острието в коравата земя, и Фидлър потръпна, а музиката усили ритъма, изведнъж заглъхна и се върна към него на шепот.

Коленете му бяха студени.

Лостара Юил вдигна глава. Последните си коне ли убиваха? Изобщо не знаеше, че са им останали, но сега ги чуваше – някъде сред войнишкото множество. Пристъпи напред и ботушът й се хлъзна. Хенар до нея изруга тихо. Но не от яд. От почуда. Чуха се викове, после секнаха. Отдолу се чуваше тихо шумолене и тя погледна в краката си. Земята бе тъмна, оцапана… Мокра.

Банашар беше до адюнктата и я вдигаше.

– Юмруци! – изрева той. – Наредете им да приготвят буретата! Бързо!

В краката им бликаше вода. Светлината на слънцето заблестя и Лостара видя разливащата се във всички посоки вода. Вече я усещаше през дупките в ботушите си, студена, ледена. Вдигна се до глезените й.

„Какво каза Рутан Гъд? Че сме в басейн? Колко дълбоко ще стане?“

Падна на колене, наведе глава и почна да пие като животно.

Хаос сред армията. Смях. Вой, гласове, извисени към боговете. Знаеше, че ще има глупаци сред тях, които ще пият твърде бързо и много и това ще ги убие. Но имаше офицери и сержанти, щяха да ги спрат. А и повечето глупаци вече бяха измрели.

С пълни бурета и мехове… Можеха ли да продължат още единадесет дни? Вече щяха да могат да ядат и да киснат в толкова вода, в колкото могат. Щяха да усетят как силата се връща в крайниците им. Мислите им щяха да се пробудят от мудната вцепененост, която ги бе обзела от толкова дни. Водата продължаваше да се вдига.

Прозвучаха рогове. И изведнъж Ловците на кости поеха отново в марш. Да потърсят по-високо място. Този нож бе донесъл цяло езеро – не, цяло море.

Миризмата на вода изпълни въздуха, гъста като кръв.

СЕДМА КНИГА

Твоят личен бряг

Тихо!

Нека застине

настойчивият зной на гнева

нека замрат

делата от страст изкривени

тъй безсъвестни

избягах далеч от тълпата

разкъсах булото и закървих

в самите ви нозе

послушайте ме не за ден

ни за година или век

зареждат думите ми ехото

на хиляди години свобода

и присмеха на всички похитители

в пастта на пещери

все крачат легионите от прах

напред и пак назад

като завоеватели

и всички трепети

вълнения неудържани

на обузданите и оскърбените

сълзите ми не утоляват вашта жажда

кръвта ми изобщо не беше за вас

все още бягам

сам както винаги съм бил

и този въздух що лицето ми целува

оттук до вечността

е чист и ясен

като чудо.

Легиони от прах

Аталикт

21.

Беше скромен човек. Помисли за самоубийство и призова дракон.

Лудостта на Готос

Готос

„Дори да успееш, Котильон. Не че е възможно. Не че го искаш дори. Те все пак ще говорят за твоя провал.“

Стоеше там, където се бе появила Вихрушката – рана в тъканта на Сянката, място, което той вече бавно изцеряваше. Нищо друго нямаше, никаква следа от борбите, разиграли се тук, от кръвта, която бе пролята. Все пак Хаосът се усещаше по-близо от всякога, готов сякаш всеки миг да изригне отново. „Лудостта на магьосници, амбициите на прегладнели… обкръжени сме от глупци, искащи повече от онова, което имат. И, уви, компанията им е твърде добре позната и грозната истина е, че може би сме съвсем на място сред тази тълпа.“ Думите на Ходещия по ръба го терзаеха. Изумителната амбиция, енергията на всичко онова, което бяха задвижили. „Но след като вече дойдохме – всичко се е развихрило и толкова, толкова много вече е извън контрола ни.“