САКАТИЯТ БОГ

Зад тях армията бавно застиваше в нещо неподвижно и тя видя лицата на най-близките войници – този легион от старци и старици, всички вторачени напред. Походни торби и снаряжение се смъкнаха на земята. Тук-там някои се отпуснаха до багажа си.

„Свърши се значи.“

Очите на всички бяха впити в адюнктата.

Тавори Паран изведнъж й се стори мъничка. Същество, което никой не би забелязал на улицата или сред тълпа. Светът бе пълен с такива хора. Не издаваха с нищо дарби, никакви красиви черти на лицето или изящество, никаква предизвикателна увереност. „Светът е пълен с тях. До пръсване. Вечно незабелязвани. Вечно… незасвидетелствани.“

Невзрачното й лице бе изнурено от слънцето, изприщено и напукано. Изглеждаше мършава и съсухрена. И все пак стоеше срещу тях и понасяше това множество погледи, нажежаващата се омраза – след като всяка нужда бе отказана, след като на всяка надежда бе отвърнато с безмълвие.

Дойдоха и Т’лан Имасс, стиснали каменните си оръжия в безжизнените си ръце. Приближиха се към адюнктата.

– Телохранители ли, кучко? – изръмжа Блистиг. – Могат ли да ни избият всички? Ще се доберем до теб. Заклевам се.

Адюнктата го изгледа мълчаливо.

„Моля те, Тавори. Дай ни няколко думи. Дай ни нещо. Направи тази смърт… поносима. Постарахме се, нали? Последвахме те натам, където ни поведе. Беше дълг. Беше вярност. И всичко, което искаше от нас, битките, маршовете… изпълнихме го. Виж колко много умряха за теб, Тавори. Виж ни, които останахме. Сега и ние ще умрем. Защото вярвахме.“

„Богове на бездната, кажи нещо!“

Адюнктата се обърна към Фидлър, а след това – към Рутан Гъд.

– Капитане. – Гласът й изграчи сухо. – Къде е разположен Икариас?

– На югоизток от нас, адюнкта. Девет, десет дни.

– А право на изток? Къде е краят на тази пустиня?

Той се почеса по брадата и поклати глава.

– Още десет, единайсет дни, ако продължим под ъгъл на североизток… ако продължим по този плитък басейн, както правим от вчера.

– Има ли вода отвъд пустинята, капитане? В равнината Елан?

– Не много. Така поне казаха децата.

Тавори се обърна към Т’лан Имасс.

– В равнината Елан, Бероук, можете ли да ни намерите вода?

Едно от немрящите същества я погледна.

– Адюнкта, ще сме във влиянието на Акраст Корвалайн. Възможно е, но е трудно, и усилията, които ще направим, ще се усетят. Няма да можем да ги скрием.

– Разбирам. Благодаря, Бероук.

„Все още мисли, че можем да се справим. Още десет дни? Ума си ли е загубила?“

Блистиг се изсмя – прозвуча все едно, че разпра собственото си гърло.

– Следвали сме луда. Къде другаде би могла да ни отведе?

Лостара не можа да разбере откъде намери Блистиг енергия за гнева си, но ето, че той вдигна ръце и изрева:

– Малазанци! Тя не ни даде нищо! Молихме… умолявахме я! В името на нашите войници, в името на всички вас – умолявахме я! – Обърна се към армията. – Видяхте ни! Влизахме непрекъснато в палатката й. Захвърляше всички наши въпроси в лицата ни! Страховете ни, тревогите ни… казаха ни, че тази пустиня е непроходима, но тя ги пренебрегна всички!

Редиците стояха пред него и от тях – нито звук.

Блистиг се обърна рязко и тръгна към адюнктата.

– Що за власт е това? В теб, жено? Че сега умират безропотно?

Кайндли, Рабанд, Сорт и Сканароу се бяха приближили и Лостара изведнъж осъзна, че ако Блистиг се опита да нападне Тавори, изобщо няма да може да стигне от нея. Въпреки това офицерите продължаваха да гледат адюнктата и тя видя копнежа в погледите им.

Никой не можеше да издържи това повече. Дори някой бог щеше да падне на колене. Но адюнктата остана права.

– Банашар – каза тя.

Бившият жрец изкуцука до Лостара.

– Капитане. Походната ви торба, ако обичате.

Тя го погледна намръщено.

– Какво?

– Може ли походната ви торба, капитане?

Хенар й помогна да я смъкне от раменете си. Оставиха я на земята.

Коленичил пред нея, Банашар се засуети с каишките.

– Тя прецени, че сте най-силната – замърмори. – Дар от бог? Възможно. – Вдигна очи към нея. – Или може би просто сте най-упоритата от всички ни. – Дръпна напукания от слънцето кожен капак, бръкна вътре и извади малка дървена кутия.

Лостара ахна.

– Това…

– Знаехме, че ще продължите.

Понечи да се изправи, кимна благодарно, след като Лостара му помогна, след което бавно се приближи до адюнктата.

В ума на Лостара се върна спомен… Тронната зала. Онзи Цеда. Кралят… „оплакваше се, такъв невзрачен дар, тази кама. И какво й каза Цеда? Ужасна нужда…“

Банашар отвори кутията. Адюнктата бръкна и извади камата. Вдигна я пред себе си.

„Когато потрябва кръв. Когато е нужна кръв.“

Тавори я погледна и Лостара осъзна, че е изрекла думите на глас.

Банашар заговори:

– Адюнкта, Цеда на краля…

– Е Древен бог, да.

Адюнктата продължи да оглежда камата, а след това бавно вдигна очи и погледът й се плъзна от лице на лице. А после нещо пробяга по лицето й, пропука маската. Пукнатина към… „към такава болка“. И изчезна отново, а Лостара се зачуди дали изобщо го е видяла, зачуди се дали просто не си го е въобразила. „Тя е само това, което виждаш. А това, което виждаш, не е много.“

– Вашата кръв, адюнкта – каза Банашар.