САКАТИЯТ БОГ

– Брис, дори адюнктата не може да наложи на малазанците си да постигнат невъзможното. Светът ни поставя физически граници и трябва да се примирим с тях, иначе тези граници ще ни убият. Огледай се – ние сме почти без храна и вода. А тази земя няма какво да ни даде, и както всички селяни са избягали или изгинали, така и ние сме изправени пред същата сурова реалност. Тази страна е унищожена.

Сякаш се бе загледал в небето.

– Баща ми не беше човек с въображение. Не можеше да разбере мен и Техол – особено Техол. Брат ни Хул, е, той в началото бе съвършеният най-голям брат, но бе обявен за мъртъв в очите на татко. – Помълча няколко мига, докато пушеше, след което продължи: – Освен всички учители, които ни бяха натрапили, баща ни настоя да ни предаде единствения си урок. Дори това да ни убиеше, искаше да ни научи колко ценен е прагматизмът. Който, както съм сигурен, че разбираш добре, не е нищо повече от убедено признаване на реалността: на нейните ограничения, на изискванията й и на потребностите й.

Араникт кривна глава, зачудена от посоката на мислите му.

– Скъпи, от всички хора, които познавам, точно името на Техол не ми хрумва, когато мисля за прагматизъм.

– А за мен какво ще кажеш?

– Ти да. Ти си ненадминат майстор с меча в края на краищата. Хул така и не познавах, така че за него не мога да кажа.

– Значи заключаваш, че от тримата братя Бедикт само аз съм попил суровите уроци на баща ни по прагматизъм.

Тя кимна.

Брис отново извърна поглед, този път на югоизток.

– Колко далече е оттук брегът според теб?

– При добър марш – на три дни. Стига картите на кралицата изобщо да са точни.

– О, сигурен съм, че са точни – промърмори той.

– Вече е време да тръгваме – каза Араникт.

– Днес ще си дадем почивка, мила.

Тя го изгледа.

– Един ден почивка – точно в този момент – може да се окаже неразумно решение.

Брис захвърли пръчката, очите му проследиха огънчето.

– Преди да… си промени мнението за нещата, Техол стана най-богатият човек в Ледер, Араникт. Запитай се: как би могъл да постигне това, ако беше пълен провал в прагматизма? – Обърна се към лагера. – Днес изяждаме последната си храна и изпиваме последната си вода.

– Брис?

– Мисля да отида до лагера на Болкандо. Ще ме придружиш ли, мила?

– Кълна се в калта на боговете, жено! Какво правиш?

Абрастал вдигна очи.

– Не виждаш ли какво правя, Спакс?

Огнените й кичури лежаха на купчина на пода на палатката. Беше загърната в одеялото си и гола отдолу, доколкото можеше да прецени. Загледа я, когато отново започна да реже дълги кичури с ножа си, и въздъхна:

– Виждам, че убиваш страстта ми.

– Добре. Крайно време беше. Никога нямаше да легна с тебе, баргаст.

– Не това е важното. Желанието ми носеше удоволствие.

– Това е жалко.

Спакс сви рамене.

– Аз съм грозен. Така се оправяме грозните мъже всеки един проклет ден.

– Спиш с дъщеря ми.

– Тя го прави само за да те ядоса.

Абрастал спря да реже и го погледна.

– И успя ли?

Спакс отвърна ухилен:

– Това й разправям всяка нощ. За всичките ти клетви, за пяната на устата, за гнева и беса ти.

– Грозен и умен. Убийствено съчетание за мъж.

– И за жена.

– Какво искаш?

– Съгледвачите ми са се върнали от брега, ваше величество. С вести.

Тя най-сетне долови нещо в него, в тона му или в погледа му, защото бавно се изправи.

– Обкръжени ли сме, Боен главатар?

– Никакъв враг не е забелязан на фланговете, ваше величество.

– Тогава какво? Както виждаш, съм въоръжена и търпението ми се скъсява като косата ми.

– Видели са кораби. Рехава флота.

– Какви кораби? Под чий флаг?

– Ледерийски, ваше величество.

Изведнъж тя скочи. Косата й бе остригана едва наполовина, но захвърли ножа. Одеялото се хлъзна надолу и Спакс зяпна великолепното й тяло.

– Ваше величество, бих могъл да се примиря с тази къса коса.

– Махай се оттук… и прати вестоносец до Брис.

– Не е нужно, ваше величество – за вестоносеца имам предвид. Двамата с Араникт идват към лагера.

Тя се заоглежда за дрехите си.

– Това е било планирано!

Спакс сви рамене.

– Вероятно. Но пък защо да не ни кажат? По съм склонен да мисля, че този жест е направен от краля, изцяло по негово решение.

– Може и да си прав – изсумтя Араникт. – Какво още са видели съгледвачите?

– Десанти, ваше величество. Батальонна сила, ледерийска пехота и помощни. И повече продоволствие, отколкото изобщо ще трябва за един батальон.

– Имперското знаме ли веят? Крал Техол ли ги командва?

– Не, само знамето на батальона, доколкото са могли да преценят съгледвачите ми. Във всеки случай едва предната нощ съгледвачите ми са разбрали, че ги следват ездачи. Те също скоро ще стигнат до нас.

Тя все още стоеше пред него в целия блясък на голотата си.

– Какво правиш още тук?

– Отговарям на въпросите ви, ваше величество.

– Приключих с въпросите си. Напусни.

– Още една подробност, които може би ще е ви е интересно да научите – каза Спакс. – Сред помощните, ваше величество, има воини Теблор.