САКАТИЯТ БОГ

– Наистина ли вярваш, че можеш да устоиш на волята на Форкрул Ассаил? Ще бъдем смъкнати на колене – но не така трябваше да бъде. Техните цели са нищожни в сравнение с нашите. Въпреки всичките им претенции, дестраянт, истината е, че възнамерявах да ги използвам. Настояват да коленичим? Така да бъде. Няма значение. Вълците са слепи за всичко това – ние мислим по непонятен за тях начин и тази игра няма да бъде спечелена с олигавени челюсти и необуздан гняв. Срещу нас това никога не е действало. Не, Вълците на Зимата по-добре да се крият в гората, в тъмните сенки. Да оставят на нас да направим каквото трябва и когато всички играчи бъдат отслабени, тогава ще дойде времето нашите богове да нападнат – в края на краищата не правят ли точно това вълците в дивото?

– Танакалаян – каза Сеток, – съгласна съм с тебе. Но, уви, не мога да избирам моментите, когато боговете говорят чрез мен. Няма да имам власт над силата им, когато тя отнеме волята ми. Техният гняв ще надделее и няма да виждат нищо друго освен кръв.

– Така не се води война.

– Знам.

Той пристъпи напред, изведнъж обнадежден.

– Тогава трябва да действаш с мен, дестраянт! Можем да спечелим – да спечелим истински! Предупреди Вълците – ако се проявят в близост до Форкрул Ассаил, ще бъдат убити. Или още по-лошо, поробени.

– Тогава застани сега пред мен като истински Щит-наковалня. Не ти е дадено да съдиш, нито да отричаш своите братя и сестри. И над всичко, не ти е дадено да отнемаш живота им.

Танакалаян посочи назад към телата в траншеята.

– Щяха да дезертират, дестраянт. Щяха да се върнат при Кругава и да й занесат жизненоважна информация. Престъплението им беше измяна.

– Те се опитаха да издигнат нов Смъртен меч – отвърна тя. – Потърсиха ветеран, който да ги командва на бойното поле. Ти ги уби заради лична обида, Танакалаян.

– Нещата са по-сложни. Ти не разбираш.

Тя поклати глава.

– Изправен си пред криза, Щит-наковалня. Войниците ти са загубили вяра в теб. Съдбоносно е да разбереш – ако не бях аз, тази армия щеше да се върне при Кругава.

– Хвърли Вълците срещу К’Чаин Че’Малле – спечели ни времето, което ни трябва.

– Не.

– Защо?

– Защото те отказват, Щит-наковалня.

– Но… защо?

Сеток сви рамене.

– К’Чаин Че’Малле никога не са били врагове на зверовете. Никога не са се чувствали толкова несигурни, че да изпитват нужда да избиват всичко наоколо. Никога не са били толкова уплашени, толкова невежествени, толкова… жалки. Вярвам, че Вълците не гледат на тях като на заслужаващи избиване.

– А ще премислят ли, когато онези гущери ни нападнат?

Тя впи поглед в него.

– Какво ще видят вълците обаче? К’Чаин Че’Малле ще избиват… хора.

– Но ние, перишите, трябва да сме техните мечове на възмездието!

– Значи можем само да се надяваме да не се изправим срещу К’Чаин Че’Малле на бойно поле.

– Не разбираш ли необходимостта, бремето над нас, дестраянт? Трябва да стоим в сянката на Форкрул Ассаил. Трябва да сме свободни да избираме къде и кога да се бием, срещу кого да се изправим. Да оставим Ассаил да вярват, че ни държат оковани и покорни, нетърпеливи да загинем в бой дори.

– Крепиш всичко на ръба на ножа, Щит-наковалня.

– Ние сме Сивите шлемове, дестраянт. И ще служим на Вълците.

– Разбира се.

– И точно затова трябва да продължим марша с тази скорост – да не оставим на гущерите време да помислят какво да правят с нас. А ако ни подгонят чак до армията на Ассаил, в мига, в който тези древни врагове се видят едни други…

– Трябва само да се отдръпнем встрани.

Той кимна.

Сеток извърна очи. „Може би. Това ли е измяната, която усещам в Танакалаян? И ако не мога да се съглася с методите му, трябва ли да отхвърля намеренията му? Но играта, която иска да играе… между такива убийствено опасни врагове… възможна ли е?“

„Не, по-скоро се запитай следното, Сеток: каква алтернатива имаме?“

Погледна го. Той не беше помръднал. Гледаше я и на лицето му бе изписана сляпа нужда.

– Достатъчно умен ли си за това, Щит-наковалня?

– Не виждам никакъв друг начин, дестраянт. – Помълча разколебан, после добави: – Всяка нощ се моля на Вълците на Зимата…

Тя отново извърна очи – този път окончателно.

– Напразно си губиш дъха, Щит-наковалня.

– Какво?!

– Те не разбират богомолците – отрони тя и затвори очи. – Никога не са ги разбирали.

Отново залиташе объркан и без посока. Тъмнина и непоносим натиск, бесни течения, които се мъчеха да откъснат плътта от костите му, и от всички страни – полузаровените отломки от изгубените. Препъваше се в изгнили греди от разбити корпуси, краката му изритваха избелели кости, които блясваха и кръжаха сред млечнобели облаци. Зацапани със сол амфори, калаени и оловни слитъци, стотици разпръснати кръгли щитове, бронзов обков върху разпадащо се дърво. Обковани сандъци, натрошени и изсипали драгоценните си камъни и монети – и навсякъде останки от морски същества, безчувствените им тела довлечени до дълбините, а дъждът отгоре не секваше.