САКАТИЯТ БОГ

Брис Бедикт познаваше този свят. Поредният сън ли бе това? Терзание от спомените му? Или душата му най-сетне се бе завърнала в това място, което щеше да се научи да нарича свой дом?

А над всичко, най-големият натиск, който изпитваше, единствената сила, която нито здравината на краката му, нито твърдата упоритост на волята му можеха да понесат, бе от тази необятна, опустошителна самота. „В смъртта пристъпваме сами. Последното ни пътуване става в самотност. Очите ни се напрягат, ръцете ни опипват – къде сме? Не знаем. Не можем да видим.“

Това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко, от което се нуждае всеки. „Ръка, която да хване нашата. Ръка, която да се протегне от сумрака. Да ни посрещне, да ни увери, че нашата самота – тази, която сме познавали през целия си живот и срещу която сме се борили с всеки дъх, който поемаме – че тази самота най-сетне е свършила.“

„За да се превърне смъртта в най-драгоценния дар от всички.“

Хиляди мъдреци и философи отчаяно бяха стягали пръсти около гърлото на това… това единствено нещо. Било със свити от ужас сърца, било с предизвикателен вик. „Кажи ни – покажи ни доказателствата си. Кажи ни, че забравата има лице, а на него – извивката на усмивка, благословът на разпознаването. Твърде много ли е да молим за това?“

Знаеше, че това е тайният ужас, затаен зад всички вери. Изборът да вярваш, когато да не вярваш носи ужаса на безсмислеността, когато животът е изпразнен от цел, всички надежди са изтървани, изпаднали от ръката, оставени да потънат в гъстата кал – „а тинята се сипе отгоре на дъжд, докато всичко не бъде погребано“.

„Познавах един, който проучваше вкаменелости. Беше го превърнал в цел на целия си живот. Говореше с голяма възбуда за нуждата си да разреши загадките на далечното минало. Това направляваше живота му десетилетия наред, докато в една изповед, написана в нощта, когато посегна на живота си, накрая не изрече истината, която най-сетне бе открил. «Открих тайната, единствената тайна, която е миналото. Тайната е тази. В историята на този свят съществуват повече форми на живот, отколкото бихме могли дори да си представим, още по-малко да възприемем. Те са живели, умирали са и малкото, което остава от тях, ни казва само, че са съществували някога. И тук се крие тайната, ужасната тайна. Всичко е за нищо. Нищо освен парчета кост. Всичко… за нищо.»“

Не беше никак трудно да се проумее как това заключение води до самоубийство.

Но тогава видя пред себе си познато лице, там, в изтерзаните си спомени или в сънния свят – което и от двете да беше. Техол, и онзи поглед в очите му, който можеше да видиш в мига преди да плюе в лицето на всеки съществувал бог, за да мине след това на мрачните мърморковци, философи и чорлави поети. „Майната им на всички, Брис. Никой всъщност няма нужда от оправдание, за да се откаже от живота, и на всичките ония, които слушаш, просто им тегли по една майна. Да се предадеш е лесно. Да се бориш е трудно. Братко, помня как веднъж прочетох за убийствени мечове, които в мига на битката вият от смях. Какъв по-добър символ на човешкото непокорство от това?“

„Да, Брис, помня го онзи събирач. Той сбърка, и то много. С онази тайна, която откри, той всъщност имаше избор. Отчаяние или възхита. Кое от двете би избрал ти? Колкото до мен, гледам идиотизма и безсмислието на съществуването – и как мога да не се възхитя?“

„Всяко същество умира, братко – знаеш го много добре. Готов съм да се обзаложа, че всяко едно от онези същества се отправя в мрака с присвита и плаха душа, без да знае какво го чака. А защо ние, умните същества, да сме уникални? Смъртта ни изравнява с хлебарките, с плъховете и със земните червеи. Вярата е нещо повече от това да обърнем гръб на бездната и да се престорим, че я няма, Брис. Така се изкатерваме над хлебарките, на върха на стълбата, момчета! И точно в тези седем-осем стъпала е цялата разлика! Десет? Десет да са, добре. Тук горе боговете най-сетне могат да ни видят, нали?“

„Помниш ли онзи, другия мъдрец, който каза, че душата се отнасяла от тялото от личинки? Смажеш ли личинка, убиваш душа. И проклет да съм, но трябва да изпълзят далече, тъй че боговете са им дали криле, та да ги отнесат нагоре в небесата. Странно логична теория, не мислиш ли? Та докъде бях стигнал, братко?“

„По-важното – ти докъде стигна?“

Лицето на Техол изчезна и Брис отново остана сам.

„Докъде стигнах ли, Техол? Доникъде.“

Препъна се, зашари слепешком с ръце, олюля се под невъобразимата тежест – твърде ефимерна, за да я смъкне от раменете си, и в същото време тежка като планини. А от всички страни тази непрогледна тъмнина…

„Но не… светлина ли е онова там? Онова…“

В далечината сред теченията проблясваше и гаснеше мъждукаща светлина на фенер.

„Кой?… Хей… виждаш ли ме?“

Протегната ръка, извивка на усмивка на добродушно лице.

„Кой си ти? Защо идваш за мен, ако не да ме благословиш с откровение?“