САКАТИЯТ БОГ

Вражеските сили се развръщаха на кипяща вълна по протежение на предните линии. Средната и тежка пехота, разположена там в няколко стегнати редици от заранта, сега се разцепваше да пропусне напред нови бойци, в накъсан строй. Новите не носеха знамена, нито някакви отличителни знаци, а щитовете на повечето все още бяха стегнати на гърбовете им. Доколкото Ерекала успяваше да види, бяха въоръжени с арбалети и къси мечове.

– Лека пехота ли? – попита Стейлок. – Не изглеждат леки в краката, командире – някои носят ризници. И не се строяват в линия. Какви са тия войници?

– Морска пехота.

– Изглеждат… недисциплинирани, сър.

– Доколкото знам, сестра Стейлок, срещу малазанската морска пехота армиите на Седемте свети града нямаха какво да хвърлят. Всъщност те не могат да се сравнят с никой друг войник на бойното поле.

Тя го погледна озадачено.

– Сър, може ли да попитам: какво друго сте чули за тези морски пехотинци?

Ерекала се опря на парапета.

– Чул? Това ще да е думата, да.

Вече настъпваха, на отделения по осем-десет. Катереха се уверено по грубия терен към първата траншея, пълна с Изповядани – редовната пехота на Коланси. Достатъчно стабилни войници, знаеше Ерекала. Ефикасни, но все пак зависими от магията на Форкрул Ассаил. Без Чистия нямаше да има достатъчно сила, която да развихри в тях бойната ярост. Все пак нямаше да се огънат, докато нервите на командирите със смесена кръв издържат.

– Не ви разбирам, сър.

Той я погледна.

– В нощта на оттеглянето на адюнктата от кейовете на град Малаз, сестра – къде беше позицията ти?

– При външния пояс кораби, сър.

– Аха. Помниш ли случайно да си чула грохот онази нощ – от острова?

Тя се намръщи и поклати глава.

– Сър, половината нощ бях в хамака си и спах дълбоко.

– Ясно. Опасявам се, че скоро ще получиш отговора си.

На трийсет крачки под първия насип отделенията се развърнаха и тези с арбалетите вдигнаха оръжията си.

Изповяданите наклониха пиките, готови да посрещнат врага. Железните остриета образуваха настръхнала стена. От втората траншея стрелците се бяха вдигнали, заредили стрелите, но все още не опъваха тетивите. Щом малазанците стигнеха билото на насипа и навлезеха в пряк обхват, стрелите щяха да засъскат песента си. И атаката щеше да спре, докато войниците се присвиват под щитовете и търсят укритие от смъртоносния дъжд.

На двайсет крачки отделенията спряха – само за миг – и Ерекала видя замахващи ръце, а от тях нагоре полетяха малки предмети.

„Твърде рано.“

Западаха по насипа, на две трети височина до билото. Изригна гъст черен дим, закипя, скри всичко и като тъмна пелена се закълби нагоре и през върха на насипа.

– Магия ли е това? – ахна Стейлок.

Ерекала поклати глава.

А от издигащата се катраненочерна вълна излетяха още неща и западаха сред гъстата гмеж Изповядани с пиките.

Взривове и огнени блясъци изригнаха по цялата дължина на траншеята. Във въздуха се разхвърча яркочервен дъжд и парчета разкъсана плът.

Втора вълна муниции.

Грохотът от взривовете отекна нагоре по склона, последван от викове и болезнени крясъци. Пушекът вече се търкаляше в изкопа, накъсан тук-там от още взривове, но това само вдигаше още повече прах и пръски кръв в кипящата нагоре вълна.

Стрелците във втората траншея се двоумяха объркани.

– Стрелба слепешком! – нареди Ерекала. – Веднага!

И остана доволен, щом Разводнените офицери зареваха команди и лъковете се изпънаха.

Градушка метални стрели изсвистя от дима и прахта и се заби в стрелците. А главите на много от железните пръчки бяха експлозивни. Цялата линия се разпадна, телата западаха върху присвитите в изкопа зареждащи стрелци.

След стрелите на арбалетите излетяха още гранати и западаха в окопа. Ръце и крака, откъснати от телата, се разхвърчаха във въздуха.

По-нагоре по склона резервните роти кипнаха и се понесоха надолу към третия окоп, докато бойците в него вече изригваха, спускаха се по насипа и започваха атака надолу по склона. Линията стрелци, окопани над третия окоп, бе пометена от атаката.

– Какво правят? – попита Стейлок.

– Окопите се оказват уязвими срещу тези муниции – отвърна Ерекала. – Полукръвните офицери правилно избраха подходящия отговор на това – трябва да влязат в близък бой с морската пехота. По-високата позиция и численото превъзходство би трябвало да донесат победа.

Десантчиците, видя той през разнасящата се димна пелена, вече бяха завзели траншеята на стрелците и като че ли се окопаваха по цялата линия – но Ерекала се бе погрижил съоръженията да се изградят така, че да са изложени на обстрел и атака от по-високо. Тези траншеи не им предлагаха нищо. Морските пехотинци се спуснаха надолу в пълно отстъпление.

– В паника са – изсъска Стейлок. – Свършиха им играчките и сега…

Спускащото се отгоре множество колансийци бе като лавина, връхлитаща след разпилените десантчици.

– Спрете – викна Ерекала. – Не ги преследвайте!

Атаката – през окопа на стрелците и към най-долната траншея – беше като порой.

Офицерите в първите редици разбраха какво ги чака и Ерекала видя как се опитват да задържат войниците…