САКАТИЯТ БОГ

Ерекала се хвана за ръката на Стейлок и се изправи. В главата му ревеше буря, сякаш небесата се бяха разтворили за потоп, но по-силно думкаше барабанът на собственото му сърце. Той примижа от пушека и прахта и огледа войниците си – бръмчаха като настъпено гнездо на оси, офицерите викаха и се мъчеха да въведат някакъв ред.

– Какво… какво става? – Чу собствения си въпрос като съвсем смътен шепот.

Стейлок му отвърна сякаш от хиляда разтега:

– Има малазанци от другата страна на прохода, командире – поне четири роти.

– Но това е невъзможно!

– Просто се появиха, сър. Сега сме заклещени между две армии!

Ерекала тръсна глава, за да проясни ума си. „Не може да бъде. Казаха ни, че няма друг път през планините.“

– Стройте се в празни карета, с ранените в центъра.

Тръгна към южната страна на прохода. Стейлок зад него зарева заповеди.

Ужасе?н от разбитата дисциплина, Ерекала се запровира през войниците и още полузамаян излезе много зад последните палатки на перишите. Пушекът и прахта се кълбяха около него, носеха вонята на изгоряло месо и опърлен плат и кожа. Помисли отново за онова, което бе видял по траншеите, и потръпна. „В какво сме се превърнали, че да правим такива неща?“

Видя малазанците и спря. Нямаше грешка – ротите, които гледаше сега, бяха същите като видените преди малко, от северната страна на прохода. „Лабиринт. Но… никой няма такава сила – едва ли и боговете биха могли да отворят такива портали. Но как мога да отрека това, което виждат очите ми?“ Врагът се беше строил – любопитна смесица от тежка пехота, десантчици, арбалетчици, редовни и лека пехота. Зад тях беше вдигната малка палатка, около която се бяха струпали войници.

Притича вестоносец.

– Сър! Врагът стигна до най-високата траншея и продължава да настъпва.

– Знам – отвърна Ерекала.

От редиците от юг излязоха двама души и тръгнаха един до друг, единият висок, другият – почти толкова висок, но по-широк в раменете. Абаносовият цвят на кожата им бе в рязък контраст със сякаш обезцветения пейзаж. „Далхонийци или от югоизтока на Седемте града – а, познавам ги тези двамата. Слабият – помня как стоеше на носа, загледан към флотата на Тайст Едур. Висшият маг Бързия Бен. Което означава, че другият е убиецът. Мястото им не е тук. Но от всички злочестини, които ме сполетяха, слепотата не ме връхлетя.“

Тръгна надолу към двамата.

– Стана – измърмори Бързия Бен.

– Стана, да – изръмжа Калам. – Виж командира им обаче – Ерекала е, нали? И войската зад него. Пълен хаос.

– Знаеш ли – каза магьосникът, – не мислех, че е възможно. Отварянето на два портала едновременно, а и големината им! Богове на бездната, той наистина е Господарят на Колодата.

Калам го изгледа накриво.

– Ти съмняваше ли се?

– От малък съм си скептичен.

– Е, колкото и впечатляващо да беше, Паран насмалко щеше да умре – тъй че и той си има граници.

– Майнала се грижи за него… Ти всъщност не ревнуваш ли, Калам?

Убиецът въздъхна.

– Тоя кокал никога не съм го имал в тялото си, Бързак.

– Тя и Рит Бюд – какво толкова има у този Гъноуз Паран, между другото? Всички тия жени, дето се лигавят около него.

– По-млад е – каза Калам. – Дори само това стига, знаеш ли. Ние, старите пръдни, нямаме шанс.

– Говори за себе си.

– Изтрий я тая усмивчица, Бързак, да не го направя аз.

Вече се приближаваха към Ерекала и бяха горе-долу на средата между двете войски. Както бе редно.

– И сега какво? – каза Бързия Бен. – Какво разбираме ние с тебе от преговори?

– Аз разбирам – отвърна Калам. – Само стоиш и гледаш.

– О, сигурно ще е забавно.

Спряха на пет крачки от командира на перишите, който също спря, и убиецът каза отсечено:

– Командир Ерекала, Върховен юмрук Паран ви праща поздравите си. Иска да се предадете, тъй че да не се налага да ви избием всички.

Мъжът като че ли бе ударен от взривната вълна на проклетия или острилка – лицето му беше нашарено от малки драскотини. Униформата му беше прашна и беше загубил едната си метална ръкавица. Отвори уста, затвори я, после я отвори пак.

– Да се предадем?

Калам се намръщи.

– Сапьорите само започнаха. Ясен ли съм?

– Какво направихте?

Калам свъси вежди, сложи ръце на кръста си и го погледна свирепо.

– Виждате как ще е оттук нататък. Старият стил на водене на бой приключва. Бъдещето, Ерекала, току-що се надигна и ви срита в задника.

Ерекала го гледаше объркано.

– Бъдещето…

– Да. Отсега нататък ще е точно така. Майната им на всички животни – всичките ще изгинат. Но ние ще продължим да сме тук. И ще продължим да се избиваме по-жестоко от зверове.

Командирът поклати глава.

– Когато всички зверове свършат…

– … ще оцелеят най-жестоките – прекъсна го Калам с озъбена усмивка. – И това няма да свърши. Никога няма да свърши.

Очите на Ерекала бавно се разшириха, а след това погледът му пробяга над Бързия Бен и Калам към чакащите редици на малазанските бойци.

– Когато всички зверове свършат – прошепна той, а след това повиши глас и се обърна към Калам. – Думите ви ме… удовлетворяват. Уведомете вашия Върховен юмрук. Сивите шлемове на Периш се предават.