САКАТИЯТ БОГ

– Добре. Разоръжете се – ще съберем оръжията ви пътьом. Съжалявам, че не можем да помогнем с ранените ви обаче – малко бързаме.

– А какво смятате да направите с моите братя и сестри?

Калам се намръщи още повече.

– Нищо. Просто не тръгвайте след нас – вашата роля в цялата тази проклета от Гуглата тъпотия вече приключи. Виж сега – добави убиецът, – трябваше да минем през прохода. Вие се изпречихте на пътя ни. Нямахме никакви угризения да убием ассаилите и техните Изповядани – това сме дошли да направим все пак. Но вие, перишите… ами, Върховният юмрук го каза съвсем ясно – вие не сте ни врагове. Никога не сте ни били врагове.

На връщане Бързия Бен погледна накриво Калам и попита:

– Откъде знаеше?

– Какво да съм знаел?

– Че ние, хората, ще продължаваме да се избиваме и да се избиваме – откъде знаеше, че той ще се примири с това?

Убиецът сви рамене.

– Просто му казах как ще стане. Щом го чу, разбра, че е самата истина. Може да са фанатици, но не са глупаци.

– Позволи ми да не се съглася с това, Калам.

– Добре де, ще ти обясня така: дори фанатик ще помирише лайната, в които се е заровил. Става ли?

– Мм, не бих казал. Те са глупаци, защото след това ще се самоубедят, че мирише приятно. Ти всъщност му каза, че със свещените му зверове е свършено.

– Да де. И после го направих да замирише хубаво.

Бързия Бен се позамисли и накрая въздъхна.

– Знаеш ли, Ерекала май не е единственият глупак тука.

– Каква е тая миризма? А те мислех за умен, маг. Хайде, намери ни някакви коне, докато докладвам на Паран.

– А Тавори?

– Ако е жива, ще я намерим.

Коурабас изпищя гневно, захапа и челюстите й се впиха в рамото на елейнта. В устата й се натрошиха кости. С ноктите на единия си крак раздра корема на елейнта и след това удари отново, впи ги дълбоко. Кръв и слуз плисна, докато изтръгваше червата му. Замахна с другата си предна лапа към друг Елейнт.

По гърба й задращиха нокти. Драконът Отатарал се изви, замахна с лапи, проби люспестата кожа, придърпа дракона към себе си, захапа го за врата и след това го запокити настрана. Остри зъби захапаха глезена й. Тя изви врат назад и надолу и захапа нападателя за тила. Едно конвулсивно стискане – и черепът се пръсна. Друг дракон се стовари отгоре й. Ноктите раздраха кървави дири точно под лявото й око. Зъби се забиха във врата й. Коурабас присви криле, изтръгна се и запропада надолу, далече от нападателя. Дракон под нея понесе удара на неимоверната й тежест и отхвърча настрани и после към земята с натрошени криле и прекършен гръбнак.

Тя отново се извиси във въздуха. Около нея гъмжеше от Елейнт – като врани, обкръжили кондор. Налитаха бясно и се отдръпваха. Въздухът ехтеше от змийските им съсъци, Древните сред тях изливаха яростта си с рев.

Вече беше убила десетки, беше оставила диря от драконови трупове по мъртвата земя зад себе си. Но не стигаше. Кръв се стичаше от хълбоците й, гърдите й се пръскаха от усилния дъх, а атаките ставаха все по-яростни.

Промяната идеше. Вкусваше я – в кръвта, изпълнила устата й и капеща между зъбите й, в нажежените пещи на ноздрите си, във въздуха. „Твърде много Елейнт. Твърде много Древни – Бурите още връхлитат, но скоро ще се слеят.“

„Скоро Тиам ще се пробуди.“

Нова Буря я връхлетя. Коурабас нададе вой и замахна. Трошеше гръдни кошове, късаше крака от бедрата, криле от раменете. Изтръгваше глави от вратове. Хапеше през ребра и пръскаше черва. Във въздуха хвърчаха струи кръв и много от кръвта бе нейна. „Твърде много моя.“

„Тиам! Тиам! Майко! Ще ме погълнеш ли? Ще погълнеш ли детето си, тъй грешно, тъй омразно, тъй изоставено?“

„Майко – виждаш ли идещия мрак? Ще чуеш ли виковете ми? Виковете ми в тъмното?“

Ужасна болка. Слепият гняв, който я бе обкръжил, сам по себе си беше буря, вихреше се и я затискаше надолу. Не беше искала да вдъхва страх. Не беше искала такава омраза – единствения дар от всичките й ближни. Не беше искала да бъде родена.

„Толкова боли.“

„Ще ме убиеш ли сега?“

„Майко, когато дойдеш, ще убиеш ли грешното си дете?“

Около нея – безкраен вихър от дракони. Изтощена, тя продължаваше да се бори, вече сляпа за пътя си, сляпа за всичко освен за вълните от болка и омраза, които я връхлитаха.

„Този живот. Той е всичко, което е, всичко, което съм аз. Този живот – защо съм заслужила това? Какво съм направила, за да заслужа това?“

Бурите я раздираха. Бурите късаха кожата й, деряха бразди в крилете й – и само волята остана да я държи високо в изтерзаните небеса, докато слънцето кървеше отвъд хоризонта далече, далече зад нея.

„Виж мрака. Чуй виковете ми.“

23.