Седмият папирус

Всичко беше предварително монтирано на стоманени палети, вързано със синтетични въжета и покрито с мрежи. Целият товар беше разпределен на тридесет и шест парчета, всяко от което разполагаше с отделен комплект спасителни парашути. Общото тегло беше прекалено голямо и Голямата Доли трябваше да измине разстоянието два пъти.

Роян взе напечатания със съвместни усилия списък на екипировката и започна да изрежда една след друга точките в него, а Никълъс проверяваше дали нещата са налице. Двамата със Сапьора специално ги бяха разпределили по такъв начин, че с първия полет да закарат всичко необходимо за началото на операцията. Едва след като се увереше, че не е пропуснато нищо, Никълъс даваше знак на Фред да вдига с електрокара. Фред пъхаше рамената на машината в отворите на палетите и я изнасяше пред хангара до самолета.

Вътре в огромния трюм стояха Джени и Сапьора, които направляваха Фред как да остави товара на полагащата му се количка и го връзваха здраво за корпуса на самолета. Последната част от партидата представляваше малкият трактор с товарна платформа пред кабината. Сапьора го беше намерил в някакъв гараж за автомобили втора употреба в Йорк и след като го огледа и изпробва достатъчно, реши, че го взимат без пари. За да докаже твърдението си, яхна сам машината и я подкара по рампата нагоре.

Тракторът заемаше почти една трета от общото тегло на товара, но Сапьора упорито твърдеше, че без него няма да успеят достатъчно бързо да свършат със засипването на бента. Беше изчислил, че за да достигне благополучно до земята тракторът, му трябват поне пет товарни парашута. Разбира се, снабдяването на машината с гориво, си оставаше проблем, затова при втория си курс самолетът щеше да докара дизелово гориво в специални пластмасови варели, които щяха да издържат при падането от въздуха.

Мина полунощ преди самолетът да бъде натоварен с първата половина от багажа. Останалите палети бяха прибрани до стената на хангара, където щяха да чакат завръщането на Голямата Доли. Беше време за прощалната вечеря от местни специалитети, които Мара им поднесе в офиса на фирмата.

— Да — отбеляза доволно Джени пред клиентите си. — Мара е и много добра готвачка.

Тя бе опряла пищна гръд до рамото му, за да му сипе поредната порция калмари, и той нежно я прегърна.

— За благополучното пристигане! — вдигна Никълъс чашата червено „Кианти“.

— От виното до кабината поне осем часа — повтори основния урок на пилотите Джени и отвърна на поздрава му с кока-кола.

Легнаха си облечени на койките, закачени зад пилотската кабина, и се възползваха от останалите им няколко часа за сън. На Роян й се струваше, че откакто е затворила очи, са минали не повече от няколко минути, когато двамата пилоти тихичко започнаха да обсъждат готовността на машината за полет, а мощните перки на моторите надигнаха оглушителния си рев в нощта. Докато Джени разговаряше с диспечерите от кулата, а Фред насочваше самолета към пистата за излитане, тримата пътници се измъкнаха от леглата, седнаха на сгъваемите седалки и затегнаха коланите. Голямата Доли се издигна в небето и скоро светлинките на острова изчезнаха в далечината. Роян се обърна към Никълъс и му се усмихна на оскъдната светлина, идваща откъм кабината.

— Е, Таита, излизаме на корта за последния сет.

Гърлото й се беше свило от вълнение.

— В цялата тази нелегална история има и нещо хубаво — отбеляза доволно Никълъс. — Този път от „Пегас“ няма да се усетят веднага, че сме се върнали в долината на Абай.

— Да се надяваме, че си прав — чукна на дърво тя. — Достатъчно трудности ни очакват само от страна на Таита, какво ли ще стане, ако и „Пегас“ се включи в състезанието?

— Тръгнали са обратно за Етиопия — рече напълно убеден Фон Шилер.

— Откъде можем да знаем, хер? — попита Нахут.

Фон Шилер му отправи изпепеляващ поглед. Египтянинът го дразнеше от ден на ден все повече. Започваше да съжалява, че изобщо го е наел на работа. Откакто се бяха сдобили със стелата от манастира, Нахут почти не беше напреднал с разшифроването на надписите.

Самият превод не представляваше голям проблем. Фон Шилер беше убеден, че и сам би се справил с текста без помощта на навлеци като Нахут. Трябваше му само повече време и с помощта на богатата си справочна литература щеше да разчете завещанието на Таита. Надписът представляваше в голямата си част безсмислени рими и натруфени куплети, чийто контекст оставаше напълно неразгадаем. Едната страна на обелиска беше покрита с дълги колони от букви и цифри, които нямаха никаква връзка с текста по останалите три части.

Колкото и Нахут да не искаше да го признае, факт беше, че скритият смисъл на надписа напълно му убягва. Немецът усещаше, че търпението му е пред изчерпване.