Седмият папирус

В този миг Роян се сепна и на свой ред го изгледа. Колкото и близо да бяха застанали в тясната кабина, очите им се срещнаха и останаха така за няколко секунди. Това, което Никълъс успя да прочете в душата й, беше или чувство за вина, или нещо по-страшно, скрито в дълбините на съзнанието й. За каквото и да мислеше обаче Роян, той усети как сърцето му се свива от тревога и съмнение.

Тя се обърна отново към Джени и се наведе над ухото му да го попита:

— Кога ще пресечем Нил?

— След като преминем границата. Суданското правителство е съсредоточило цялото си внимание в южна посока и воюва с въстаниците. Някои отсечки на реката в северните части на страната са напълно пусти. Скоро ще намалим височината, за да избегнем обсега на суданските радари край столицата Хартум. Всеки от тях е насочен различно, но помежду им зеят доста празни пространства. Тъкмо едно такова ще си изберем и ние.

Джени взе авиационната карта, която беше разтворил на скута си, и я вдигна пред командното табло пред себе си. С дебелия си пръст показа на дамата желания маршрут, отбелязан на хартията със син химически молив.

— Голямата Доли толкова често е минавала оттук, че и без да я направлявам, сама би се ориентирала. Нали така, моето момиче? — и нежно погали металното табло.

Два часа по-късно двамата приключенци продължаваха да воюват на шахматната дъска. Джени ги повика по микрофона:

— Всичко е наред, приятели, няма причини за притеснение. Ще трябва да намалим височината. Елате отпред да гледате шоуто.

Тримата с Уеб седнаха на сгъваемите седалки зад гърбовете на пилотите в кабината. Затегнаха коланите и се оставиха на Фред да ги понесе във вихрите на поредното велико преживяване. Спускането стана толкова рязко, че на Роян й се струваше как в бързината е забравила стомаха си няколко хиляди метра по-високо в небето. Фред изравни Голямата Доли със земята буквално на метри от върховете на дюните и отстрани човек би помислил, че машината се движи на въздушни възглавници. При всяка неравност на терена пилотът надигаше машината съвсем леко, колкото да не се закачи за земята, и пътниците имаха усещането, че се намират в кораб, полюшван от големите морски вълни.

— Пресичаме Нил след седем минути и половина — включи Джени хронометъра, вграден в щурвала. — Или навигацията ми е отишла по дяволите, или точно под нас трябва да се покаже островът във форма на акула.

В мига, в който стрелката на хронометъра се спря на нулата, под кабината на самолета лъсна широката, губеща се в далечината река. За секунди Роян успя да види потънал в зеленина остров с няколко сламени колиби в единия си край и десетина лодки еднодръвки, изтеглени на пясъчния бряг.

— Бре, старецът още го бива — изрази възхищението си Фред. — Може да навърти още няколко хиляди километра, преди да го продадем за жълти стотинки.

— Хич не смей и да ме наричаш старец, млади момко. Знам такива трикове, дето не си ги и сънувал.

— Да бе, да, питайте Мара, ако щете — усмихна се Фред на пътниците и се спогледа дружески с баща си.

Джени дръпна ръчката и насочи самолета в югозападна посока. При виража краят на крилото едва не докосна земята и стадото камили, пасящи кротко в съседство, се разбягаха пощурели от уплаха. Като лъчове животните се втурнаха в различна посока и вдигнаха облаци прах подире си.

— Оттук до мястото на срещата остават три часа път — погледна Джени картата. — Да се отбележи отсега! Кацаме четиридесет минути преди залез-слънце. По-добре от това, здраве му кажи.

— Значи ми е време да се преоблека — подхвърли Роян и излезе от кабината. Бръкна под койката си, извади пътната си чанта и се скри в тоалетната. Показа се двадесет минути по-късно, облечена в къси панталонки цвят каки и памучна риза.

— И тези обувки ги купих, за да ходя с тях — тропна тя недоволно по пода на самолета.

— Те, обувките, добре — обади се Никълъс от леглото си. — Ами коляното ти как е?

— Достатъчно добре, за да ме отнесе, където трябва — бе уклончивият отговор.

— Искаш да кажеш, че ще ме лишиш от удоволствието да те нося на гърба си през целия път?

Етиопските предпланини се издигаха толкова плавно на изток от тях, че Роян дори не ги забеляза. Едва по едно време Никълъс посочи през люковете синкавите им контури, открояващи се едва-едва на фона на яркото африканско небе.

— Почти сме там — погледна той часовника си. — Да отидем при пилотите.

Колкото и да се взираха през предното стъкло, нищо не издаваше, че наближават целта. Напред се ширеше все същата кафеникава савана, разнообразена от черните точици на акациевите дървета.

— Десет минути до финала — обяви Джени. — Някой да вижда нещо?

Никой не му отговори, но всички се загледаха още по-внимателно в пейзажа напред.

— Пет минути.

— Ей там! — посочи Никълъс през рамото на Джени. — Това е Сини Нил. — В далечината се забелязваше като втори хоризонт тъмната линия на крайречните гори. — А онова на брега е коминът на някогашната захарна фабрика. Според Мек Нимур пистата се намирала на пет километра зад фабриката.