Седмият папирус

— Тогава защо са те пратили да пипнеш само камъка, а не самия табот? — полюбопитства Никълъс, но Роян му даде знак да мълчи.

— Остави ме аз да питам — помоли го тя. — Много грубо му говориш. — И се обърна отново към момчето.

— Защо е трябвало да пипаш камъка, а не самата скиния?

Тамре вдигна рамене в жест на безпомощност.

— Нямам представа. Така е прието.

— На какво прилича камъкът? И на него ли има изображения?

— Не знам — рече той, но явно се чувстваше неловко, задето не знае какво да й отговори. Толкова му се искаше да й угоди. — Камъкът е покрит с платнище.

Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.

— Покрит с платнище ли? — наведе се тя над момчето. — Камъкът е покрит с платнище?

— Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.

Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.

— Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед на гробницата и този мистериозен камък… естествено без платнището.

— Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца — напомни му Роян — и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… — започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. — Ти да не смяташ…

— Кой, аз? Да не си си го помислила.

— Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.

— Тогава не трябва да ме спипват.

— Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?

— По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.

Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:

— Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?

— Не ни урочасвай, ако обичаш — спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. — Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.

И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:

— Ники, ами ако… — но поклати глава. — Не, няма да стане. — И отново потъна в мълчание.

Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.

— Ето го, гледайте!

И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.

— Какво има? — погледна го с недоумение Роян.

Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.

— Ето го, казвах ви аз — и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. — В самия край на храсталака, не го ли виждате?

— Кое по-точно? За какво говориш?

— За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.

Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.

— Не съм сигурна. Много е далеч…

Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.

— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.

Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.

Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.

— И да го гледаме, и да не го гледаме, това е то — Madoqua harperii — отбеляза тихо Никълъс. — Прощавай, прадядо, че се бях усъмнил в честността ти.

Антилопата се криеше наполовина в сянката на дърветата и тревожно душеше с дългата си муцунка наоколо. Главата й стоеше вдигната високо в знак, че долавя нещо подозрително във въздуха. Тихият ветрец минаваше успоредно по течението на реката, но при всеки по-слаб повей към отсрещния бряг животинчето усещаше неясното и необяснимо човешко присъствие.

Роян чу как изщрака затворът на карабината и бързо свали бинокъла, за да види какво прави Никълъс. Той тъкмо пълнеше барабана на оръжието си.

— Да не смяташ да стреляш? — попита тя тревожно.

— Не и оттук. Разстоянието е триста крачки, а целта е дребна. Ще изчакам да се приближи.

— Няма ли да ти е мъчно да я застреляш?

— Какво значение има дали ми е мъчно или не? Все пак аз съм дошъл по тези места и заради нея.

— Но тя е толкова красива…

— От което разбирам, че като видя грозно животно, трябва да го гръмна от раз.

Тя не му отговори, вместо това вдигна повторно бинокъла. Изглежда вятърът бе повял в тяхна посока, защото дик-дикът най-сетне се успокои и си позволи да откъсне малко от жилавата кафява трева пред себе си. Вдигна отново глава и се насочи през шубраците напред към коварния бряг на реката. На всяка крачка спираше да пасе.