СЕНКИТЕ

Докато вървеше през подземния тунел на път към клиниката в тренировъчния център, беше напълно сигурен в едно-единствено нещо... Е, всъщност две, но това, че бе влюбен в нея, бе повече от ясно. Другото, в което беше сигурен, бе, че Селена и само Селена щеше да реши как да се справи със заболяването си и ако някой опиташе да й се наложи по какъвто и да било начин, щеше да си има работа с него.

Което не означаваше, че самият той нямаше да поговори с доктор Джейн. За своята кралица.

Господи, странно бе умилителното име, което й беше избрал. В мига, в който го беше изрекъл, то беше паснало. Сякаш речникът му се бе обвързал с него така, както тялото му се бе обвързало с нейното.

Прокара ръце по лицето си и заповяда на краката си да продължат да вървят нормално, макар че огромна част от него искаше да се втурне на бегом към клиниката. Нямаше защо да бърза обаче, поне не и що се отнасяше до неговата жена. Тя беше в спалнята му - гола във ваната му, натопила прекрасното си тяло в топла, уханна вода.

Болката не си беше отишла напълно. Тя криеше остатъците от скованост и дискомфорт, но те си проличаваха в лекото потръпване на лицето й и резките движения на ръцете й. Ваната и малко аспирин щяха да помогнат, а след като се накиснеше хубавичко, щеше да се пъхне в леглото му, за да си почине преди тяхната „среща“.

Щастието й при мисълта за вечерята им заедно беше заразително. Трез усещаше топлина чак в костите си, сякаш щастието й съдържаше кинетична магия, която, благодарение на обвързването, преминаваше и в неговата плът. По дяволите, достатъчно бе само да си я представи на масата за закуска, усмихната широко над купичката с овесена каша, или да си спомни възбудата в гласа й при мисълта за това, къде ще ходят... и го обземаше неизразим покой.

Никога през живота си не бе изпитвал подобно нещо. Дори обичта и всеотдайността към брат му не можеха да се сравняват с това чувство.

По един странен, смущаващ начин болестта й като че ли беше добра и за двама им. Не можеше да си предст ави как биха премахнали всички пречки помежду си толкова успешно и абсолютно без... Ала каква цена трябваше да платят само.

Когато стигна до входа на тренировъчния център, въведе кодовете за достъп, мина през склада и се озова в кабинета на Тор. Братът не беше зад бюрото си, което бе добре дошло и изобщо не го изненада. Беше около пет часът следобед и Тор несъмнено тъкмо се събуждаше в леглото си до своята Есен, готов да посрещне предстоящата нощ.

Изненада го обаче това, че доктор Джейн се бс съгласила да го види в този странен час. С цялата работа, струпала им се напоследък покрай различните наранявания, болести и брата па Куин, тя, Мани и Елена като че ли непрекъснато бяха дежурни. Не можеше да не я уважава за това.

Мина през стъклената врата. Надолу по циментовия главен коридор. Няколко стаи по-надолу. Прекрачи в стаята за прегледи и...

- По дяволите!

Изскочи обратно в коридора и закри очи със сгъвката на лакътя си, молейки се онова, което бе видял току-що, да не се бс отпечатало завинаги върху ретините му. Има неща, които не е нужно да знаеш за хората, с които живееш, независимо колко ги обичаш.

Миг по-късно Ви отвори вратата, закопчавайки кожения си панталон.

- Тя ще те приеме - каза спокойно.

Сякаш само допреди миг не чукаше до припадък своята шелан, седнала на бюрото си.

- Мога да дойда и по-късно - предложи Трез.

- Не, тя е готова. Селена добре ли е?

- Аз, ъъъ... да. Движи се, тя... ами днес ще я изведа навън.

Ви извади една от ръчно свитите си цигари.

- Така ли? Къде?

През цялото време Трез старателно бе избягвал да мисли за мястото, където щяха да отидат. Идеята за среща беше страхотна, храната щеше да е върхът... имаше само един проблем, с който щеше да му се наложи да се справи някак.

- Онзи ресторант. - Той посочи към тавана. - Нали го знаеш, онзи в центъра, дето се върти в кръг?

- А, да. Страшно високо. -- Ви изпусна струйка дим. - Невероятна гледка.

Аха. Повече от петдесет етажа. Беше влязъл в интернет, за да види точно колко лошо бе положението.

- Да. Невероятна гледка.

Ви го потупа по рамото и понечи да си тръгне.

- Вишъс?

Братът спря, но не се обърна. На светлината над главата му струйката дим се извиваше елегантно във въздуха.

- Колко време ми остава с нея?

Братът обърна глава така, че профилът му очерта блед отрязък от светлината; татуировките на слепоочието му изглеждаха по-зловещи от обикновено.

- Колко време? - повтори Трез. - Знам, че го видя.

Чу се тихо съскане, когато братът си пое дъх и връхчето на цигарата му засия с оранжева светлина.

- Нещата, които виждам, не са толкова специфични. Съжалявам.

- Лъжеш ме.

Черната му вежда подскочи.

- Ще ти простя за това. Веднъж.

С тези думи той се отдалечи, а масивните му рамене се движеха в ритъм с хълбоците му; воинско тяло, срещу което никой, дори Трез със своите умения на сянка, не би се изпречил доброволно. Особено с онази негова светеща ръка.

Ала между тях двамата нямаше да има разпра. Поне не и заради това.

И двамата знаеха, че бе излъгал.