Сфера

Норман не можеше да разбере подобно отношение. За него мястото на индивида в американското общество бе неотменно свързано с работа в група, недодяланият индивидуализъм прогресивно се заменяше от корпоративно общуване и колективно приемани решения. И в това ново общество, груповото поведение щеше да има все по-голямо значение. Освен това Норман не беше склонен да се съгласи, че тревогата остава само клиничен проблем, който ще се решава с таблетки. Струваше му се, че общество, в което най-често предписваното лекарство е „Валиум“1 по право е общество с нерешени проблеми.

И едва когато в началото на осемдесетте дойдоха на мода японските управленчески техники, областта в която работеше Норман отново привлече вниманието на академичните среди. По онова време на пристрастяването към „Валиум“ вече се гледаше като на сериозен проблем и медикаментозно лечение на тревожните състояния бе подложено на преоценка. И все пак изминалите години за Джонсън бяха като преживяни в задния двор. (Близо три години отказваха да му отпуснат каквито и да е средства за изследване.) Временната работа и търсенето на подходяща къща бяха наистина нерешими проблеми.

Някъде в края на 79-та, точно през най-тежкия период, с него се свърза един млад юрист от Службата за Национална сигурност. Имаше неуверен вид и нервно чоплеше с пръст ластика на чорапа си. Обясни на Норман, че е дошъл при него за помощ.

Норман отвърна, че стига да може, ще помогне.

Все така заровил пръст в ластика на чорапа си, юристът обясни че става дума за „въпрос от значение за националната сигурност, който в момента е назрял пред нашата страна“.

Норман се поинтересува за какъв проблем става дума.

— Ами чисто и просто, тази страна въобще не е подготвена, в случай на нашествие на извънземни. Нямаме абсолютно никаква готовност.

Юристът беше доста млад и докато говореше, не вдигаше поглед от земята, та в началото Норман си помисли, че го взимат на подбив. Ала когато младежът вдигна глава, Норман видя, че говори напълно сериозно.

— И нищо чудно някой ден да ни хванат по бели гащи — продължаваше юристът. — Извънземните, искам да кажа.

Норман прехапа устни.

— Сигурно е така — отбеляза той.

— Някои членове на администрацията са доста разтревожени.

— Така ли?

— На най-високо ниво смятат, че е необходимо да се разработи съответстващ план.

— Искате да кажете, план за случай на извънземно нашествие… — Норман едва успяваше да запази самообладание.

— Нещо подобно — отвърна юристът. — Макар нашествие да е малко силна дума. Да речем контакт — контакт с пришълци.

— Така да бъде.

— Вече имате опит от работата си с екипа за неотложна помощ при катастрофи, доктор Джонсън. Знаете как функционират подобни групи. Бихме искали да научим мнението ви за подобен екип за контакт с пришълци.

— Разбирам — кимна Норман, но вече пресмяташе колко би могъл да извлече от проекта. Идеята му се струваше направо налудничава. Определяше възникването й като естествено състояние на загърбване на важните проблеми — администрацията не беше в състояние да се справи с належащите задачи и затова предпочиташе да мисли за други неща.

В този момент юристът се изкашля, предложи му да поеме разработката и назова една доста солидна двегодишна стипендия.

Норман видя в това само възможност да купи така желаната къща. И се съгласи.

— Радвам се, че проблемът ви се вижда реален.

— О, да — закима Норман, питайки се на колко години е юристът. Не му даваше повече от двадесет и пет.

— Разбирате, естествено, че ще трябва да ви проверим.

— Имам ли нужда да бъда проверен?

— Доктор Джонсън, — заговори младият юрист, докато щракаше с ключалките на куфарчето си, — този проект е секретен, дори свръхсекретен.

— Нямам нищо против — отвърна Джонсън и наистина го мислеше. Представяше си лицата на своите колеги, ако научат за това.

Онова, което бе започнало като шега, сега придобиваше приказни измерения. През следващата година Норман летя пет пъти до Вашингтон за срещи с важни клечки отговарящи за националната сигурност, всички до един разтревожени от възможността за извънземно нашествие. Работата му беше строго секретна. Обсъждаше се въпросът да го прехвърлят към Агенцията за Свръхмодерни Научни Изследвания при Пентагона. После се отказаха. Някой подметна, че биха могли да го зачислят в НАСА, но и това предложение бе отхвърлено. Една от важните клечки веднъж бе заявила:

— Този въпрос не е строго научен, доктор Джонсън, той е от значение за националната сигурност. Не искаме да става достояние на обществото.

Норман нерядко оставаше изненадан от високопоставените лица, които се срещаха с него. При една подобна среща, първият заместник-държавен секретар дори затвори папката с документи за близкоизточната криза, за да го попита:

— Как преценявате възможността извънземните да притежават телепатични способности?

— Трудно ми е да преценя — отвърна Норман.

— Е, аз пък го смятам за доста вероятно. И как според вас ще преговаряме със същества, които могат да четат мислите ни?

— Да, проблемът е сериозен — съгласи се Норман и крадешком погледна часовника си.