Сфера

ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКА ГРУПА ЗА АНОМАЛНИ ЯВЛЕНИЯ

Военен състав:

1. Харълд С. Барнс, ВМФ на САЩ, капитан, ръководител на експедицията.

2. Джейн Едмъндс, ВМФ, обработка на информация, мл.лейт.

3. Тина Чан, ВМФ, електроника, мл. лейт.

4. Алис Флетчър, ВМФ, ръководител подводно осигуряване, мл.лейт.

5. Роуз С. Ливай, ВМФ, заместник-ръководител подводно осигуряване.

Цивилен състав:

1. Тиъдър Филдинг, астрофизик/планетарен геолог.

2. Елизабет Халпърн, зоолог/биохимик.

3. Харълд Дж. Адамс, математик/логик.

4. Артър Левин, морски биолог/биохимик.

5. Норман Джонсън, психолог.

Норман плъзна поглед по списъка.

— С изключение на Левин, това е оригиналният състав на контактната група предложен от мен. Спомням си, че тогава дори проведох с тях интервю и ги подложих на изследвания.

— Вярно.

— Но нали сам казахте, че вероятно няма оцелели. Че в космическия кораб няма признаци на живот.

— Да — потвърди Барнс. — Ами ако греша?

Той погледна часовника си.

— В единадесет часа ще имам съвещание с членовете на групата. Искам и вие да присъствате и да ми кажете, какво мислите за тях. В края на краищата, при сформирането на контактната група ние се придържахме именно към вашите препоръки.

Придържали сте се към моите препоръки, помисли си мрачно Норман. Божичко, а аз исках само да си платя къщата!

— Уверен съм, щастлив сте от предоставената ви възможност да видите осъществен вашия проект — продължаваше Барнс. — Именно затова се спрях на вашата кандидатура за психолог, макар да разполагахме с по-млад специалист.

— Оценявам го — изрече Норман.

— Не се съмнявах — отвърна разведрено Барнс. Той протегна пухкавата си десница. — Добре дошли в НФЖ-групата, доктор Джонсън.

БЕТ

Заведоха Норман до каютата предназначена за него — тясна и мрачна, приличаща по-скоро на килия. Чантата му бе поставена на койката. В ъгъла имаше компютърен монитор и клавиатура. До нея — въздебел наръчник със синя подвързия.

Той се отпусна на твърдата, неподатлива койка. Облегна глава на стената.

— Здравей, Норман — рече нежен глас. — Радвам се, че и теб въвлякоха в това. В края на краищата, вината е само твоя, нали?

На вратата стоеше женска фигура.

Бет Халпърн, зооложката на групата, беше като етюд от контрасти. Висока, ъгловата жена на тридесет и шест, красива, въпреки острите черти и донякъде мъжествената осанка. В годините, откакто Норман я бе видял за последен път, мъжествеността й сякаш бе нараснала. Бет се занимаваше доста сериозно с бягане и вдигане на тежести, жилите и мускулите на ръцете и врата й изпъкваха видимо, а краката й, обути в къси шорти излъчваха сила. Косата й беше късо подстригана, по мъжки.

И същевременно тя носеше бижута и грим, а походката й бе все така привлекателна. Имаше мек глас, очите й бяха големи и влажни, особено когато разговаряше за живите същества, които изучаваше. В подобни случаи държанието й ставаше почти майчинско. Един от колегите й в университета я бе кръстил „Майката природа с мускули“.

Норман стана и тя го потупа по бузата.

— Стаята ми е до твоята, чух те като влезе. Кога пристигна?

— Преди час. Но все още съм в шок. Вярваш ли във всичко това? Мислиш ли че е реално?

— Мисля че е реално — тя посочи синия наръчник до компютъра.

Норман го вдигна и погледна заглавието — „Наредба за поведение на персонала по време на секретни военни операции“. Той прелисти няколко страници, изписани със сбит, ситен текст.

— Та там в общи линии се казва, — продължаваше Бет, — че ако не си държиш езика зад зъбите, те очакват дълги години военен затвор. И никакви телефонни разговори. Така че, Норман, нещата са много сериозни.

— И долу наистина има космически кораб?

— Има нещо. И тази мисъл е доста вълнуваща — тя заговори припряно. — От гледна точка на биологията, възможностите са направо главозамайващи — всички наши познания за живота произхождат от изучаване живите същества на една единствена планета — нашата собствена. А в известен смисъл тези живи същества си приличат. Всяко едно от тях — от амебата до човека — са построени на един и същ принцип, на основата на една и съща ДНК. А сега може би ще имаме възможността да се срещнем с живот, коренно различен от познатия ни — до последната молекула. Вълнуващо е, нали?

Норман кимна, но мисълта му беше другаде.

— Какво казваш — никакви разговори, така ли? Ами аз обещах да се обадя на Елен.