Щамът Андромеда

Но какво контролираше реда, по който се нареждаха аминокиселините в белтъците? Отговорът беше ДНК — носителят на генетическия код, нещо като диспечер на сортировъчната станция.

И за това откритие бяха необходими още двадесет години. А щом се образува веднъж веригата, аминокиселините започват да се усукват и навиват. Приличат повече на змия, отколкото на влак. Начинът на навиването зависи от реда на аминокиселините и е съвсем специфичен. Ако един белтък не се усуква по точно определен начин, той престава да действа.

И за това — още десет години.

„Колко странно“ — помисли Ливит. Стотици лаборатории, хиляди научни работници по целия свят се трудят усилено, в продължение на десетки години, за да открият такива прости факти. А ето сега и тази машина. Разбира се, тя не можеше да даде точния ред на аминокиселините, но щеше да установи приблизителното им процентно съдържание: колко е валинът, аргининът, цистинът, пролинът, лейцинът. И това щеше вече да е една важна информация.

Но и тази информация щеше да бъде изстрел в тъмнината, защото нямаха причини да вярват, че песъчинката или зеленото петно са изградени дори частично от белтъчини. Наистина всяко живо същество на Земята съдържа белтъчини, но това съвсем не е задължително и за извънземната жива материя.

За момент той се опита да си представи живота без белтъчини. Почти невъзможно. Тук, на Земята, те влизат в състава на клетките и на почти всички ензими. Може ли да има живот без ензими? Възможно ли е?

Спомни си забележката на Джордж Томпсън, английския биохимик, който бе нарекъл ензимите „сватовете на живота“. И наистина — те действат като катализатори за всички химични реакции, именно на тяхната повърхност две молекули се срещат и влизат в реакция. Съществуват стотици хиляди, може би милиони ензими и всеки допринася за осъществяването на една-единствена реакция. Без ензими няма химична реакция.

А без химична реакция няма живот.

А може би има…

Този проблем не беше нов. Още като започнаха да разработват програмата „Уайлдфайър“, се постави въпросът: как да се изследва форма на живот, напълно различна от тези, които ние познаваме? Как изобщо да се познае, че е форма на живот?

Отговорът беше необходим не от чисто академичен интерес. Джордж Уолд казваше, че биологията сама по себе си е уникална наука, защото не може да дефинира своя предмет. Никой не можеше да даде дефиниция „Що е живот“. И никой всъщност не знаеше какво точно е той. Старите дефиниции — организъм, който има храносмилане, обмяна на веществата, отделяне, възпроизводство — явно бяха недостатъчни. Винаги можеха да се намерят изключения.

Най-накрая групата дойде до извода, че основният отличителен белег на живота е превръщането на енергията. Всички живи организми по един или друг начин приемат някакъв вид енергия — чрез храната или слънчевата светлина, — превръщат я в друга форма и след това я усвояват. (Вирусите правят изключение, но участниците в групата не бяха склонни да отнесат вирусите към живите организми.)

За следващата среща Ливит трябваше да приготви опровержение на тази дефиниция. Той го обмисля цяла седмица и се яви с три предмета: парче черен плат, часовник и късче гранит. Постави ги пред групата и заяви:

— Господа, вие виждате три живи същества.

После той предизвика групата да докаже, че те не са живи.

Първо вдигна парчето плат срещу светлината. То се нагря.

— Ето един пример — обяви той — на превръщане на енергията от светлинна в топлинна.

Възразиха му, че това е пасивно — само поглъщане, а не превръщане. Дори и да се приеме, че е превръщане, то не е целенасочено, т.е. не осигурява никаква жизнена функция.

— А откъде знаете? — попита Ливит.

След това дойде ред на часовника. Ливит посочи светещия циферблат — в момента се осъществяваше радиоактивно разпадане, при което се отделяше светлина.

Възразиха му, че това е просто отделяне на потенциална енергия от неустойчивата електронна обвивка. Въпреки всичко обаче смущението растеше — Ливит малко по малко постигаше целта си.

Накрая стигнаха и до гранита.

— Той е жив — обяви Ливит. — Той е жив, диша и говори. Само че не можем да видим това, защото става много бавно. Камъкът живее три милиарда години. Човекът — шестдесет-седемдесет. Ние не можем да видим какво става с тази скала по същата причина, по която не можем да разпознаем мелодията, записана на плоча със скорост един оборот в столетие. А от своя страна скалата даже няма представа за нашето съществуване, защото ние живеем един кратък миг от нейния живот. За нея ние сме като проблясък в тъмнината.

Той вдигна часовника си.