Щамът Андромеда

Тезата му беше ясна. Трябваше да преосмислят един от основните пунктове на своята теория. Съгласиха се, че е напълно възможно да не могат да анализират всички съществуващи форми на живот и дори да не могат да намерят метод за анализ при такива случаи. Но Ливит се вълнуваше и от още по-общ въпрос — как да се действа в случай на неопределеност. Той си спомни книгата на Талбърт Грегсън „Планиране на непланираното“, в която се изследваха сложни математически модели, разработени от автора за анализ именно на този проблем.

Грегсън бе убеден, че:

„Всички решения, включващи в себе си елемента на неопределеност, се делят на две рязко разграничени категории — такива, които имат последствия, и такива, които нямат. При което вторите явно са много по-трудни.“

Повечето решения и почти всички човешки взаимоотношения могат да се причислят към решенията с предвидими последствия. Например: един президент може да започне война, един бизнесмен — да си продаде фабриката, един мъж — да се разведе. Всяко от тези действия предизвиква реакция, броят на реакциите е безкраен, но броят на възможните реакции е сравнително малък. Преди да вземе решение, човек може да предвиди много от тях и по този начин по-правилно да оцени първоначалните си намерения.

Но съществува и друга категория, която не може да се оцени по анализ на последствията. Тази категория включва събития и ситуации, които са абсолютно непредсказуеми, не само всякакви катастрофи, но и редки моменти на прозрение и внезапни открития като лазера или пеницилина. И тъй като тези моменти са непредсказуеми, те не могат да се планират в никаква логична система. Математиката тук не помага.

Утехата ни е, че за добро или зло тези моменти са изключително редки.

Бавно и търпеливо Джеръми Стоун взе парченце от зелената материя и го пусна в разтопената пластмаса. Пластмасата беше с големина и форма на капсулка от лекарство. Той почака, докато парченцето съвсем потъна и отгоре го заля с още течност. След това пренесе пластмасовото хапче в термостата.

Стоун завиждаше на другите, че разполагат с множество механични приспособления. Приготвянето на образци за електронна микроскопия беше деликатна задача, за която бяха необходими сръчни ръце. Приготвянето на добър образец беше толкова трудно, колкото и работата на един занаятчия и изискваше толкова време и усилия, колкото и усвояването на всеки занаят. Стоун специализира цели пет години, докато го усъвършенства.

Пластмасовата обвивка се държеше в специален скоростен термостат, но бяха необходими още пет часа, за да се получи необходимата консистенция. В термостата се поддържаше температура шестдесет и един градус и относителна влажност десет процента.

Щом пластмасата се втвърдеше, повърхностният слой можеше да се изстърже и после с микротом да се отрежат зелените кръгли пластинки с определена дебелина — хиляда и петстотин ангстрома.

Чак тогава можеше да се поставят в електронния микроскоп и да се наблюдават при увеличение шестдесет хиляди пъти.

— Ще бъде интересно — помисли си Стоун.

Според него, общо взето, работите не вървяха лошо. В някои отношения имаше известен напредък. Най-важното беше, че още имаха време. Не трябваше да бързат, да се паникьосват, да се страхуват.

Бомбата беше вече хвърлена над Пидмонт. Тя щеше да унищожи микроорганизмите във въздуха и да неутрализира източника на инфекция. Единственото опасно място, откъдето можеше да се разпространи заразата, беше лабораторията „Уайлдфайър“, а тя бе конструирана така, че това бе изключено. В случай че изолацията в лабораторията се нарушеше, останалите помещения херметически щяха да се запечатат. За половин секунда плъзгащите се врати с въздушно налягане щяха да се затворят. По този начин щеше да се промени цялата вътрешна конструкция на съоръжението.

Това беше необходимо, защото от опита с другите лаборатории, които работеха в условията на така наречената аксенична атмосфера, атмосфера на пълно отсъствие на каквито и да било микроорганизми, беше станало ясно, че вероятността от заразяване е петнадесет процента. Причините обикновено бяха структурни — разхерметизиране, скъсване на ръкавицата, скъсване на шева. Все пак заразяване настъпваше.

В базата „Уайлдфайър“ бяха подготвени за всякакви изненади. Но ако всичко продължаваше така, а имаше подобни шансове, те можеха да работят спокойно неопределен период от време. Можеха да работят месец, дори година, за да открият организма-дразнител. Това не представляваше никаква трудност — абсолютно никаква.

Хол вървеше по коридора, разглеждаше командните подстанции на ядреното устройство и се опитваше да запомни разположенията им. На този етаж имаше пет, на известно разстояние една от друга по централния коридор. Всички си приличаха: малки сребристи кутии, не по-големи от пакет цигари. На всяка имаше ключалка и две лампички — зелена и тъмночервена.

Бъртън му беше разяснил механизма.