Сянката на вятъра

На Софи й стигало да размени един поглед с дон Рикардо, за да разбере, че е обречена. Алдая имал вълчи очи, гладни и пронизващи; очите на човек, който си проправял път безогледно и знаел къде да нанесе смъртоносния удар. Той бавно целунал ръката й, галейки с устни кокалчетата на пръстите й. За разлика от шапкаря, който излъчвал вежливост и топло увлечение, от дон Рикардо струяла жестокост и сила. Кучешката му усмивка ясно показвала, че можел да прочете мислите и желанията на Софи и ги намирал за смехотворни. Към него тя изпитала онова немощно презрение, което будят у нас нещата, които несъзнателно желаем повече от всичко. Казала си, че повече няма да го вижда, че ако трябва, дори ще престане да дава уроци на любимата си ученичка, само и само да избегне нови срещи с дон Рикардо Алдая. За пръв път в живота си усещала ужаса от собствената си животинска природа, която долавяла под кожата си, ужаса на плячката, разпознала хищника, пременен в изящен ленен костюм. Всички тези мисли прекосили ума й за няколко секунди, докато скалъпила нескопосано извинение да напусне стаята — за изумление на господин Валс, за бурно забавление на Алдая и за отчаяние на малката Ана, която разбирала хората по-добре от музиката и проумяла, че безвъзвратно е изгубила учителката си.

Седмица по-късно Софи заварила дон Рикардо Алдая да я чака пред вратите на музикалното училище на улица „Дипутасион“, като пушел и разлиствал вестник. Разменили само един поглед и той, без да каже дума, я отвел в някаква сграда на две пресечки оттам. Сградата била нова и още необитаема. Качили се на първия етаж. Дон Рикардо отворил вратата и направил път на Софи да мине. Тя влязла в апартамента — лабиринт от коридори и галерии, от голи стени и невидими тавани. Нямало мебели, картини, лампи, изобщо никакви вещи, които можели да определят това пространство като дом. Дон Рикардо Алдая затворил вратата и двамата се погледнали.

— Цяла седмица не съм престанал да мисля за теб. Кажи ми, че не си направила същото, и ще те оставя да си идеш и повече няма да ме видиш — казал Рикардо.

Софи поклатила глава.

Техните потайни срещи продължили деветдесет и шест дена. Виждали се следобед, винаги в онзи празен апартамент на ъгъла на „Дипутасион“ и Рамбла де Каталуня. Вторник и четвъртък, в три часа. Срещите им никога не траели повече от час. Понякога Софи се застоявала там сама, щом Алдая си тръгнел, като плачела или треперела в един ъгъл на спалнята. А когато дойдела неделята, Софи отчаяно търсела да зърне в очите на шапкаря следи от онази жена, която постепенно се изгубвала, копнеейки едновременно за преданост и за измама. Шапкарят не виждал следите по кожата й, нито порязванията и изгарянията, с които било осеяно тялото й. Шапкарят не виждал отчаянието в нейната усмивка, в покорството й. Шапкарят не виждал нищо. Навярно поради това накрая приела предложението му за женитба. Тогава вече усещала, че носи в утробата си детето на Алдая, но се бояла да му каже почти толкова, колкото се бояла да не го изгуби. Отново Алдая бил този, който видял у Софи онова, което тя не била в състояние да признае. Дал й петстотин песети, един адрес на улица „Платерия“ и й наредил да се отърве от бебето. Софи отказала, при което дон Рикардо Алдая я заудрял, докато от ушите й потекла кръв, и заплашил, че ще заповяда да я убият, ако дръзне да спомене за срещите им или да твърди, че детето е негово. Когато Софи казала на шапкаря, че някакви бандити са я нападнали на Пласа дел Пино, той й повярвал. Когато му казала, че иска да стане негова съпруга, той пак й повярвал. В деня на венчавката някой по погрешка пратил в църквата голям погребален венец. Всички посрещнали с нервен смях това явно объркване на цветаря. Всички освен Софи, която отлично знаела, че дон Рикардо Алдая не я е забравил в сватбения й ден.

4

На Софи Каракс и през ум не й минавало, че след години отново ще види Рикардо (вече зрял мъж начело на фамилна империя, баща на две деца), нито пък че той ще се върне, за да опознае момчето, което на времето пожелал да заличи с петстотин песети.

— Може би остарявам — рекъл той вместо обяснение, — но искам да опозная това момче и да му дам онези възможности в живота, които заслужава един син от моята кръв. През всички тия години не съм се сещал за него, а сега, колкото и да е чудно, не мога да мисля за нищо друго.

Рикардо Алдая не съумявал да открие себе си в своя първороден син Хорхе. Момчето било слабо, сдържано и явно не притежавало силния дух на баща си. Всичко му липсвало — освен името. Един ден дон Рикардо се събудил в леглото на една прислужница с чувството, че тялото му остарява, че Бог е оттеглил благоволението си от него. Обзет от паника, изтичал до огледалото, както бил гол, и усетил, че огледалото го лъже. Този мъж не бил Рикардо Алдая.