Сянката на вятъра

Микел прочел и препрочел това писмо хиляди пъти. Почеркът несъмнено бил на Пенелопе, но той дори за миг не повярвал, че тя е написала тези редове по своя воля. „… Където и да се намираш“. Пенелопе отлично знаела къде е Жулиан: в Париж, където я очаквал. Ако се преструвала, че не знае местонахождението му, то очевидно било, за да го предпази — така разсъждавал Микел. По същата причина той не проумявал какво би могло да я накара да напише такова писмо. С какво друго можел да я заплаши дон Рикардо, който и без това месеци наред я държал заключена в онази стая като затворничка? Та Пенелопе по-добре от всеки друг знаела, че това писмо щяло да се забие като напоен с отрова кинжал в сърцето на Жулиан: момче на деветнайсет години, изгубено в далечен и враждебен град, изоставено от всички, оцеляващо само благодарение на напразните си надежди, че някога ще я види отново. От какво искала да го предпази тя, като го отблъсквала така решително? След дълъг размисъл Микел решил да не изпраща писмото — не и преди да е разбрал какъв мотив се крие зад него. Без основателна причина нямало да е неговата ръка онази, която щяла да забие кинжала в душата на приятеля му.

Няколко дни по-късно научил, че дон Рикардо Алдая, комуто додянало да вижда Хасинта Коронадо, застанала като часовой пред вратите на дома му и молеща да получи сведения за Пенелопе, използвал многобройните си връзки, за да изпрати бавачката на дъщеря си в лудницата в Орта. Когато Микел Молинер се опитал да я посети, му отказали достъп. Хасинта Коронадо щяла да прекара първите три месеца в изолирана килия. След три месеца в тишина и мрак, както му обяснил един от докторите — млад и засмян индивид — покорството на пациентите било гарантирано. Воден от едно предчувствие, Микел решил да се отбие в пансиона, в който живяла Хасинта месеци наред след уволнението си. Когато се представил, хазяйката си спомнила, че Хасинта била оставила бележка за него и че все още дължала наем за три седмици. Той платил дълга, в чието съществуване се съмнявал, и се сдобил с бележката. В нея бавачката казвала, че е узнала как Лаура, една от прислужниците на Алдая, била уволнена, когато се разбрало, че тайно е изпратила едно писмо от Пенелопе до Жулиан. Микел заключил, че единственият адрес, на който Пенелопе от своето пленничество би могла да изпрати посланието си, бил апартаментът на Жулиановите родители на Ронда де Сан Антонио — с надеждата, че те на свой ред ще се погрижат то да стигне до сина им в Париж.

Ето защо решил да посети Софи Каракс, за да вземе въпросното писмо и да го прати на Жулиан. Когато отишъл в дома на семейство Фортуни, Микел се натъкнал на неприятна изненада: Софи Каракс вече не живеела там. Напуснала съпруга си няколко дни по-рано, или поне такава била мълвата, която се носела сред съседите. Тогава Микел се опитал да поговори с шапкаря, който прекарвал дните си, затворен в своята работилница, разкъсван от гняв и унижение. Микел загатнал, че е дошъл да вземе едно писмо, което вероятно било пристигнало преди няколко дни, адресирано до сина му Жулиан.

— Аз нямам никакъв син — това бил единственият отговор, който получил.

Микел Молинер си тръгнал, без да знае, че писмото се е озовало в ръцете на портиерката на сградата, тъй че след много години ти, Даниел, да го намериш и да прочетеш онези думи, които Пенелопе отправила към Жулиан, тоя път от сърце: думи, които никога не стигнали до него.

Когато Микел излязъл от шапкарница „Фортуни“, една от съседките, която се представила като Висентета, се приближила до него и го попитала дали търси Софи. Микел кимнал и казал, че е приятел на Жулиан.

Висентета го осведомила, че Софи живеела криво-ляво в един пансион, разположен на малка уличка зад сградата на пощата, докато чакала да отплава корабът, който щял да я отведе в Америка. Микел отишъл на посочения адрес, където намерил тясно, окаяно стълбище, почти лишено от въздух и светлина. На върха на прашната спирала от наклонени стъпала Микел намерил Софи Каракс в една тъмна и влажна стая на четвъртия етаж. Майката на Жулиан седяла, с лице към прозореца, на ръба на зле скалъпено легло, върху което лежали два затворени куфара — досущ като ковчези, запечатали нейните двайсет и две години в Барселона.

Когато прочела подписаното от Пенелопе писмо, което Хорхе Алдая бил предал на Микел, Софи заплакала от гняв.

— Тя знае — промълвила Софи. — Бедничката, тя знае…

— Какво знае? — попитал Микел.

— Аз съм виновна — рекла майката на Жулиан. — Аз съм виновна.

Микел държал ръцете й, без нищо да разбира. Софи не се осмелявала да срещне погледа му.

— Пенелопе и Жулиан са брат и сестра — прошепнала тя.

3

Много години преди да се превърне в робиня на Антони Фортуни, Софи Каракс била жена, която изкарвала прехраната си със своя талант. Била едва на деветнайсет, когато пристигнала в Барселона в търсене на обещана работа, която така и не се материализирала. Преди да умре, баща й набавил необходимите препоръки, за да отиде на служба при семейство Бенарен, преуспяващи търговци от Елзас, установили се в Барселона.