Читаем Сянката на вятъра полностью

Когато Хорхе Алдая, пиян от вина и срам, разказал на Микел Молинер за станалото, последният решил да прати на Жулиан онова подписано от Пенелопе писмо, в което тя заявявала, че не го обича, молела го да я забрави и го известявала за мнимата си сватба. Микел предпочитал Жулиан да повярва в тази лъжа и да съгради отново живота си в сянката на предателството, вместо да узнае истината. Две години по-късно, когато госпожа Алдая починала, някои приписали смъртта й на проклятието, което тегнело над къщата. Синът й Хорхе обаче знаел, че я убил огънят, който я изгарял отвътре, виковете на Пенелопе и отчаяните й удари по онази врата, които неспирно ехтели в главата на майка му. По това време семейството вече било в немилост и богатството на Алдая се рушало като пясъчен замък, пометен от прилива на необуздана алчност, мъст и неизбежните превратности на историята. Секретари и счетоводители подготвили бягството в Аржентина; това било началото на нов, по-скромен бизнес. Най-важното било да се махнат надалече. Далече от призраците, които бродели, вечно бродели из коридорите на имението на Алдая.

Заминали в една ранна утрин през 1926 г. в най-дълбока анонимност; пътували под фалшиви имена на борда на онзи кораб, с който трябвало да прекосят Атлантика до пристанището на Ла Плата. Хорхе и баща му споделяли една каюта. Старият Алдая, вмирисан на болест и смърт, едва се държал на краката си. Докторите, на които не разрешил да видят Пенелопе, се бояли от него твърде много, за да му кажат истината. Той обаче знаел, че смъртта се е качила на кораба заедно с него и че тялото, което Бог започнал да му отнема малко по малко от онази сутрин, в която решил да потърси сина си Жулиан, безвъзвратно се топи. През онова дълго пътуване, докато седял на палубата и зъзнел под одеялата, загледан в безкрайната пустош на океана, знаел, че няма да доживее да види сушата. Понякога, седнал на кърмата, гледал рояка акули, който следвал като опашка кораба, откак напуснали Тенерифе. Чул един от офицерите да казва, че тази зловеща свита била нещо обичайно за трансатлантическите плавания. Хищниците се изхранвали от животинските отпадъци, които корабът изхвърлял след себе си. Дон Рикардо Алдая обаче не повярвал в това. Бил убеден, че тези демони преследват именно него. „Чакате ме“, мислел си той, съзирайки в тях истинското лице на Бога. Тъкмо тогава се обърнал към своя син Хорхе, когото тъй често бил презирал и който сега оставал едничката му надежда, и го накарал да се закълне, че ще изпълни последната му воля.

— Ще намериш Жулиан Каракс и ще го убиеш. Закълни се, че ще го сториш.



В едно ранно утро, два дена преди да пристигне в Буенос Айрес, Хорхе се събудил и видял, че койката на баща му е празна. Излязъл да го потърси на палубата; тя била пуста, окъпана в мъгла и селитра. Намерил халата на баща си, захвърлен на кърмата и все още топъл. Килватерът се губел в алена мъгла — петно върху спокойните, блестящи води, сякаш самият океан кървял. Тогава забелязал, че акулите вече не следвали кораба; тръбните им перки се виждали в далечината, където танцували в кръг. До края на пътуването никой пасажер повече не зърнал хищниците, а когато Хорхе Алдая слязъл в Буенос Айрес и митничарят го попитал дали пътува сам, той просто кимнал. От дълго време пътувал сам.

5

Перейти на страницу:

Похожие книги

Александр Македонский, или Роман о боге
Александр Македонский, или Роман о боге

Мориса Дрюона читающая публика знает прежде всего по саге «Проклятые короли», открывшей мрачные тайны Средневековья, и трилогии «Конец людей», рассказывающей о закулисье европейского общества первых десятилетий XX века, о закате династии финансистов и промышленников.Александр Великий, проживший тридцать три года, некоторыми священниками по обе стороны Средиземного моря считался сыном Зевса-Амона. Египтяне увенчали его короной фараона, а вавилоняне – царской тиарой. Евреи видели в нем одного из владык мира, предвестника мессии. Некоторые народы Индии воплотили его черты в образе Будды. Древние христиане причислили Александра к сонму святых. Ислам отвел ему место в пантеоне своих героев под именем Искандер. Современники Александра постоянно задавались вопросом: «Человек он или бог?» Морис Дрюон в своем романе попытался воссоздать образ ближайшего советника завоевателя, восстановить ход мыслей фаворита и написал мемуары, которые могли бы принадлежать перу великого правителя.

А. Коротеев , Морис Дрюон

Историческая проза / Классическая проза ХX века