Сянката на вятъра

— Роман ли? За Бога, Нуриета… Ами че романът е нещо мъртво и погребано. Оня ден ми го каза един приятел, който току-що пристигна от Ню Йорк. Американците сега изобретяват нещо, което се нарича телевизия и ще бъде съвсем като кино, само че домашно. Вече няма да има нужда ни от книги, ни от църкви — абе от нищичко. Кажи му на твоя мъж да зареже романите. Е, поне да беше известен, да беше футболист или бикоборец… Я, какво ще кажеш да скочим в бугатито и да отидем да хапнем паеля в „Кастелдефелс“? Тъкмо ще обсъдим и тая работа. Ех, жено, трябва и ти да се постараеш мъничко… Знаеш, че бих искал да ти помогна. И на тебе, и на твоето мъжленце. Нали знаеш, че в тая страна без вуйчо владика човек нищо не може да направи.

Започнах да се обличам като набожна вдовица или като някоя от онези жени, които явно бъркат слънчевата светлина със смъртните грехове. Ходех на работа с прибрана на кок коса и без грим. Въпреки моята тактика Санмарти продължаваше да ме обсипва с намеци, винаги придружени от онази мазна, прогнила от презрение усмивка, с която се отличават надменните евнуси, увиснали като добре натъпкани наденици от върха на всяка йерархична стълбица. Отидох на две-три интервюта за перспективна работа в други фирми, но рано или късно се натъквах на друга версия на Санмарти. Людете от тоя тип никнеха като напаст от гъби, хранещи се от онзи тор, върху който процъфтяват предприятията. Един от тях даже си направи труда да се обади на Санмарти и да му каже, че Нурия Монфорт обикаля да си търси работа зад гърба му. Уязвен от моята неблагодарност, Санмарти ме повика в кабинета си. Сложи длан на бузата ми и се опита да ме погали. Пръстите му миришеха на пот и тютюн. Пребледнях като смъртник.

— Ако не си доволна, жено, само трябва да ми кажеш. Какво мога да направя, за да подобря работните ти условия? Знаеш колко те ценя. Болно ми е да чувам от странични хора, че искаш да ни напуснеш. Какво ще кажеш да отидем на вечеря, само двамата, и да се сдобрим, а?

Махнах ръката му от лицето си, неспособна да продължавам да крия отвращението, което ми вдъхваше.

— Разочароваш ме, Нурия. Трябва да призная, че не виждам у тебе никакъв екипен дух, нито пък вяра в целите на това предприятие.

Мерседес вече ме бе предупредила, че рано или късно ще се случи нещо подобно. Няколко дена след тази случка Санмарти, който владееше граматиката не по-добре от някой орангутан, започна да връща обратно всички коригирани от мен ръкописи, твърдейки, че гъмжали от грешки. Почти всеки ден оставах в издателството до десет или единайсет през нощта, за да преправям до безкрай цели страници със зачерквания и забележки на Санмарти.

— Прекалено много глаголи в минало време. Звучи някак мъртво, без живец… Инфинитивът не се използва след точка и запетая. Това всеки го знае…

Някои вечери Санмарти също се задържаше до късно, затворен в кабинета си. Мерседес се стараеше да бъде наоколо, но той неведнъж я отпращаше да си върви вкъщи. Тогава, щом останехме сами в издателството, Санмарти излизаше от кабинета си и идваше до бюрото ми.

— Работиш твърде много, Нуриета. Ех, работата не е всичко на тоя свят. Човек трябва и да се забавлява, пък и ти си още млада. А младостта минава и заминава и невинаги успяваме да вземем най-доброто от нея.

Той току присядаше в края на бюрото ми и ме гледаше втренчено. Понякога заставаше зад гърба ми и се задържаше така няколко минути, тъй че усещах зловонния му дъх по косата си. Друг път слагаше ръце на раменете ми.

— Напрегната си, жено. Я се отпусни.