Сянката на вятъра

Един ден, точно когато вече си мислех, че светът ни е забравил, някакъв тип се появи у дома. Беше млад и зелен, неопитен хлапак, който се изчервяваше, щом ме погледнеше в очите. Бе дошъл с въпроси за господин Микел Молинер — уж правел рутинно актуализиране на някакъв архив на Колежа по журналистика. Каза, че господин Молинер би могъл да получава ежемесечна пенсия, но за да се уреди това, трябвало най-напред да се актуализират някои данни. Отговорих му, че господин Молинер не живее тук още от началото на войната, че е заминал за чужбина. Хлапакът рече, че много съжалява, и си тръгна с мазна усмивка на пъпчивото лице — лице на млад доносник. Разбрах, че Жулиан трябва непременно да изчезне от моя апартамент още същата нощ. По това време той вече почти се бе стопил. Беше станал послушен като дете и целият му живот сякаш зависеше от ония мигове, които прекарвахме заедно някоя вечер, докато слушахме музика по радиото, а той държеше ръката ми и я галеше мълчаливо.

Същата нощ взех ключовете от апартамента на Ронда де Сан Антонио, които управителят на сградата бе изпратил на несъществуващия адвокат Рекехо, и придружих Жулиан до дома, където бе израснал. Настаних го в стаята му и обещах да се върна на следващия ден, като му напомних, че трябва да сме много предпазливи.

— Фумеро пак те търси — казах.

Той кимна вяло, сякаш не си спомняше или вече не го беше грижа кой е Фумеро. Така изминаха няколко седмици. Нощно време ходех в апартамента, винаги след полунощ. Разпитвах Жулиан какво е правил през деня, а той ме гледаше неразбиращо. Прекарвахме заедно нощта, прегърнати, а на разсъмване аз си тръгвах, обещавайки да се върна колкото се може по-скоро. На излизане винаги заключвах вратата на апартамента. Жулиан нямаше копие от този ключ. Предпочитах да стои там като затворник, вместо да е мъртъв.

Никой друг не се отби вкъщи да ме разпитва за съпруга ми, но аз се постарах да пусна мълва из квартала, че Микел е във Франция. Изпратих няколко писма до испанското консулство в Париж, в които казвах, че ми е известно, че испанският гражданин Жулиан Каракс се намира в града и молех да ми окажат съдействие, за да го открия. Предполагах, че рано или късно тези писма ще се озоват в подходящите ръце. Взех всевъзможни предпазни мерки, но знаех, че всичко е въпрос на време. Хората като Фумеро никога не престават да мразят. В тяхната ненавист няма никакъв смисъл, никаква логика; те мразят така естествено, както дишат.

Апартаментът на Ронда де Сан Антонио беше на последния етаж. Установих, че на стълбището имаше врата, която водеше към терасата на покрива. Терасите на цялата пресечка образуваха мрежа от заграждения, разделени от стени, високи едва метър; там обитателите на сградите — ходеха да простират прането си. Скоро открих една постройка в другия край на пресечката, чиято фасада гледаше към улица „Хоакин Коста“; лесно можех да се кача на покривната й тераса, а оттам да прескоча стената и да стигна до сградата на Ронда де Сан Антонио, без някой да ме види да влизам или да излизам от нея. Веднъж получих писмо от управителя, в което ми съобщаваше, че някои съседи чували шумове, идващи от апартамента на Фортуни. Отговорих от името на адвоката Рекехо, че се е случвало някой член на кантората да отиде да потърси книжа и документи в жилището, тъй че тревогата е излишна — въпреки че шумовете се разнасяли през нощта. Добавих забележка, която загатваше, че между господа — счетоводители и адвокати — една тайна ергенска квартира е нещо, което високо се цени. Управителят, демонстрирайки професионална солидарност, ми отговори да не се притеснявам ни най-малко — той напълно разбирал ситуацията.

През онези години единственото ми развлечение бе да играя ролята на адвоката Рекехо. Веднъж месечно посещавах баща си в Гробището на забравените книги. Той никога не прояви интерес да се запознае с моя невидим съпруг, а и аз никога не предложих да му го представя. В разговорите си, не смеейки да се погледнем в очите, заобикаляхме тази тема като опитни мореплаватели, които избягват опасни рифове току под повърхността на водата. Понякога той мълчаливо се взираше в мен, а после ме питаше дали имам нужда от помощ, дали може да направи нещо за мен.

В някои съботни дни, на разсъмване, извеждах Жулиан да погледаме морето. Качвахме се на покривната тераса, откъдето се прехвърляхме в съседната сграда, за да излезем на улица „Хоакин Коста“. Оттам се спускахме към пристанището през тесните улички на квартала Равал. Никой не ни препречваше пътя. Хората се бояха от Жулиан, дори от разстояние. Понякога стигахме чак до вълнолома. Жулиан обичаше да седи на скалите и да гледа към града. Прекарвахме цели часове така, почти без да разменим дума. Случваше се следобед да се вмъкнем в някое кино, когато прожекцията вече бе започнала. В тъмното никой не забелязваше Жулиан. Живеехме в мрак и тишина. Месеците отминаваха и аз полека се научих да смесвам рутината с нормалния живот; с времето чак повярвах, че планът ми се е оказал перфектен. Нещастна глупачка!

12