Сянката на вятъра

Писах на майката на Жулиан в Богота от името на измислен новоизлюпен адвокат, с когото покойният господин Фортуни уж се бе консултирал през последните си дни, за да сложи в ред делата си. Осведомих я, че тъй като шапкарят е починал, без да остави завещание, наследството му, което включваше апартамента на Ронда де Сан Антонио и дюкяна, намиращ се в същата сграда, сега теоретично е собственост на сина му Жулиан, който по всеобщи предположения живее в изгнание във Франция. И понеже правото на наследяване не беше осъществено, а тя се намираше в чужбина, адвокатът (когото кръстих Хосе Мария Рекехо в памет на първото момче, целунало ме по устата) я молеше да го упълномощи, за да предприеме необходимите процедури за прехвърлянето на собствеността на името на сина й Жулиан, с когото възнамерявал да се свърже чрез испанското посолство в Париж. До приключването на процедурите адвокатът добиваше временно владение на въпросната собственост, както и известна финансова компенсация. Той я молеше също да влезе във връзка с управителя на сградата, за да го инструктира да изпрати нужните документи, както и средствата за покриване на разходите по прехвърлянето, в кантората на адвоката Рекехо, на чието име открих пощенска кутия с фиктивен адрес — адресът на стар, неизползван гараж на две пресечки от порутеното имение на Алдая. Надявах се, че — заслепена от възможността да помогне на Жулиан и отново да установи връзка с него — Софи няма да се усъмни в тая юридическа галиматия и ще се съгласи да ни помогне, особено като се имаше предвид благоприятната й ситуация в далечна Колумбия.

Няколко месеца по-късно управителят на сградата започна да получава ежемесечен паричен превод, покриващ разходите по апартамента на Ронда де Сан Антонио и хонорарите на адвокатската фирма на Хосе Мария Рекехо, които той впоследствие изпращаше под формата на открит чек до пощенска кутия 2321 в Барселона, точно както го бе помолила Софи Каракс в кореспонденцията си. Скоро забелязах, че управителят самоволно си задържа процент от сумата всеки месец, но предпочетох да си замълча. Така и той беше доволен и не задаваше въпроси за това толкова удобно споразумение. С останалото Жулиан и аз успявахме да оцелеем. Тъй минаваха годините — ужасни, безнадеждни. С времето ми се удаде да си намеря работа като преводачка. Никой вече не си спомняше за Кабестани и хората възприеха политика на опрощение; старите вражди и съперничества бързо се забравяха. Аз обаче живеех с постоянния страх, че на Фумеро може пак да му хрумне да разравя миналото и да поднови преследването на Жулиан. Понякога се убеждавах, че това няма да стане, че той сигурно отдавна го смята за мъртъв или го е забравил. Фумеро вече не беше предишният главорез. Сега бе обществена фигура, човек с блестяща кариера при фашисткия режим и не можеше да си позволи лукса да преследва призрака на Жулиан Каракс. Друг път се събуждах посред нощ, с разтуптяно сърце и плувнала в пот, мислейки, че полицията тропа на вратата. Боях се, че някой от съседите може да се усъмни в този мой болен съпруг, който никога не излизаше от къщи, който понякога плачеше и блъскаше по стените като луд, и да ни издаде в полицията. Боях се, че Жулиан може отново да избяга, да тръгне пак на лов за своите книги, за да изгори и малкото, което бе останало от неговата същност, и така да заличи окончателно всеки знак, че някога е съществувал. Покрай толкова много страхове забравих, че остарявам, че животът си минава, а аз съм пожертвала младостта си, за да обичам един човек с погубена душа, едва ли не призрак.

Годините обаче минаваха в мир. Колкото по-безсъдържателно е времето, толкова по-бързо тече. Безсмисленият живот профучава покрай тебе като влак, който не спира на твоята гара. Междувременно белезите от войната волю-неволю заздравяваха. Намерих си работа в няколко издателства. Прекарвах по-голямата част от деня извън къщи. Имах безименни любовници — отчаяни лица, на които се натъквах в някое кино или в метрото и с които споделях самотата си. После нелепо се терзаех, разкъсвана от вина, и щом видех Жулиан, ми се доплакваше и се кълнях пред себе си, че никога вече няма да му изменя — сякаш му дължах нещо. В автобусите или на улицата понякога се улавях, че се заглеждам в по-млади от мен жени, които водеха дечица за ръка. Изглеждаха щастливи или спокойни, сякаш малките, беззащитни създания запълваха всички празноти в живота. Тогава си спомнях за дните, в които и аз се бях виждала във фантазиите си като една от тези жени — с дете на ръце, дете от Жулиан. После пък си спомнях за войната и за факта, че онези, които я разпалиха, също някога са били деца.