Скритият оазис

Тя поклати глава.

— Както вече казах, това няма нищо общо с Флин. Всичко е заради сестра ми. Аз… много я обичах.

Фадауи я погледна — очите му бяха пълни с разкаяние и срам, — след това заобиколи бюрото и отиде до етажерката зад него. Прокара пръст по един от рафтовете, откри тома, който търсеше, измъкна го и й го подаде. Фрея веднага позна корицата — фигура, загърната в бяло наметало, която се движи по най-високата част на дюна, огромното рубиненочервено слънце изглеждаше закрепено точно върху главата й: „Малкият Тин Хинан“, разказът на сестра й за годината, прекарана с берберите туареги в Северен Нигер. Обърна книгата и погледна снимката на Алекс на гърба. Изглеждаше така млада и свежа…

— Флиндърс ме запозна с нея — обясни Фадауи, седна на стола зад бюрото и придърпа жилетката още повече. — Преди пет… не, шест години. Поддържахме връзка и тя ми изпрати екземпляр от книгата си. Необикновена жена, необикновена. Наистина много съжалявам, че е починала.

Вдигна глава, отново я наведе, отвори едно чекмедже и затършува в него. След кратка пауза продължи:

— Съжалявам също за… нали знаеш… Непростимо беше от моя страна да те подложа на това. Непростимо.

Фрея махна с ръка, за да покаже, че не е станало нищо и няма нужда от извинения.

— Знаех, че с това ще разстроя Флиндърс — продължи той, без да спира да рови в чекмеджето. — Ще го подразня. Той е такъв джентълмен… Исках… след всичко, което се случи — процесът, затворът… исках някак да му го върна. Но да използвам тебе…

Поклати глава, вдигна ръка и избърса очите си.

Фрея искаше да му напомни за оазиса, но той изведнъж й се стори толкова стар и безпомощен, така объркан, че това просто нямаше да е на място, поне не в този момент. Вместо това отиде до чашата му, взе я, напълни я отново от бутилката в барчето и я постави пред него. Той й се усмихна немощно и отпи.

— Много си мила с мене. Наистина много мила.

Отпи още една глътка. Затвори първото чекмедже и отвори онова под него, като се наклони настрани, така че вече над плота на бюрото се виждаше само темето му.

— Има право, разбира се — долетя гласът му сред шумоленето на хартия. — Флиндърс. Аз сам съм си виновен, сам унищожих живота си. Мисля, че тъкмо затова му се сърдя толкова — защото така ми е по-лесно, отколкото да призная чия е вината. Не е толкова болезнено.

Изправи се на стола. Държеше аудио касета.

— Аз просто обичам тези неща, разбираш ли? Древните артефакти. Винаги съм ги обичал. Да ги имам около себе си, да притежавам фрагменти от миналото, прозорчета към един изчезнал свят — това е пристрастеност, порок, също толкова разрушителен, колкото алкохола и дрогата. Просто не можех да устоя на изкушението. И това ме правеше много щастлив.

Отново въздъхна — отпаднала въздишка на победен, на сломен човек. Подаде й касетката.

— Трябва да я превъртиш, но тук е всичко, което те интересува. Всичко е вътре — Абидос, оазисът, който открих. Флиндърс ще разбере. Имате ли касетофон в колата?

— Само си ди — отвърна тя.

— Аха. Значи по-добре вземи този.

Отвори портативния касетофон на бюрото, извади касетката на Файруз, затвори го и й го подаде, като пренебрегна възраженията й.

— Вземи го, моля те. Не е нужно да ми го връщаш. Това е най-малкото, което мога да направя след… — Сведе глава. — Колкото до книгата на сестра ти, можеш да задържиш и нея.

Тя му благодари, но не я прие, защото вече си беше купила няколко екземпляра. Той кимна, взе книгата, изправи се и я върна на рафта.

— А сега, струва ми се, дойде време да си тръгвате. Вечерта беше твърде изтощителна и Флиндърс ще се тревожи, ще крои планове да те спаси. Никога не би допуснал върху главата на една девойка да се стоварят нещастия. Типичен англичанин.

Изпрати я до входната врата, смъкна жилетката и й я подаде.

— Задръж я — каза тя. Знаеше, че Моли Кирнан няма да се сърди. — Ще ми я върнеш, като се видим следващия път.

— Имам чувството, че това няма да стане скоро, ако изобщо стане. По-добре я вземи.

За миг останаха до вратата. Фрея го погледна, целуна го по бузата и каза тихо:

— Благодаря ти.

Той я погали по ръката.

— Аз благодаря на теб. Направи стария затворник наистина много щастлив.

Погледите им за миг се срещнаха, после той хвана дръжката на вратата. Преди да я отвори обаче, тя го спря.

— Той извънредно много те цени. Флин. Въпреки всичко. Ти си образец за него. И би искал да го знаеш.

Фадауи беше приковал очи във вратата. После отвърна:

— Всъщност аз ценя извънредно много него. Той е най-големият археолог, когото съм срещал. Гений, абсолютен гений. Най-добрият специалист по полева работа в нашия занаят. — Замълча, после добави: — Грижи се за него. Това му е нужно. И му кажи да не се чувства виновен заради мен. Вината си е изцяло моя.

Отвори вратата и я изведе на чакълената алея.

— Благодаря ти — повтори тя. — Много ти благодаря.

Той се усмихна, потупа я още веднъж по ръката и затвори вратата. Вдигна пушката, която бе подпрял до нея, и въздъхна:

— Остава ми да помисля как да го направя.

Щом Фрея се появи, Флин се затича към нея.

— Казвай! Какво ти направи този мръсник…