Скритият оазис

Името Зерзура почти със сигурност идва от арабското зарзар, което означава скорец или птичка. За първи път се появява през XIII век в ръкопис на Осман Набулси, управителя на Фаюм, където се говори за напуснат оазис някъде в пустинята на югозапад от Фаюм. По-подробен и по-картинен разказ се среща два века по-късно в Китаб Кануз, Книгата за скритите перли. Като средновековен наръчник за търсача на съкровища, китабът описва към четиристотин места в Египет, където могат да се открият скрити богатства. Прави се опис на заклинанията за неутрализиране на злите духове, които охраняват богатствата. Според китаба: „Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му има гравирана птица. Поднасяш с ръка ключа към човката на птицата и отваряш вратата към града… Влизаш и вътре попадаш на големи богатства, а също и на царя и царицата, които спят в замъка си. Не се приближавай до тях, но вземи съкровищата.“

Първият европеец, който споменава оазиса, е английският пътешественик и египтолог сър Джон Гарднър Уилкинсън, който през 1835 г. пише, че е чул за „уадее Зерзоора“, място с палмови дървета и руини, разположено някъде в Голямото пясъчно море. Някой бедуин явно се е натъкнал на него, докато е търсел заблудена камила, макар че следващите му опити да открие отново оазиса не се увенчават с успех (тези два елемента — случайното откриване и неспособността оазисът да се намери отново — присъстват в почти всички разкази за Зерзура).

През XIX век научният интерес и към Сахара, и към мисълта за изгубения оазис нараства, особено след като немският изследовател Герхард Ролфс прави забележителното си пътуване през Голямото пясъчно море от 1874 г. Истинската „треска по Зерзура“ обаче завладява умовете в началото на XX век.

Това е векът на сахарските проучвания с изявени личности като Хасанейн Бей, принц Кемал ел Дин, Ладислаус Алмаши, Патрик Клейтън и Ралф Алджър Багнолд — да споменем само тях, — които преброждат пустинята и картографират нейни обширни области, дотогава непознати и неописани места. Преклонението пред Зерзура заема важно място в мотивацията за тия проучвания и макар не всяка експедиция да потегля с изричната цел да открие оазиса, мисълта за това винаги е била в ума на изследователите. Въпросът е бил разискван нашироко във вестниците и в научните списания, имало е дори и неформален Клуб Зерзура, в който участвали изследователите на пустинята (основан през 1930 г. в ресторант в Уади Халфа; клубът се е учредил на годишното заседание на лондонското Кралско географско дружество, след което се е състояла официална вечеря в Кафе Роял).

Работата на Багнолд, Алмаши и други изследователи революционизира експедициите в пустинята, разширява границите на географските, геоложките и археоложките проучвания. Всъщност книгата на Багнолд „Физика на пясъците“ — изследване на процесите по образуването на дюните и придвижването им — остава основно помагало по въпроса, използвано дори и от НАСА при подготовката за кацане на космически кораби на Марс.

Опитът им се оказва от помощ за северноафриканските кампании по време на Втората световна война, когато много от членовете на Клуба Зерзура предоставят експертните си познания като участници в легендарната британска Група за далечни пустинни операции (основана през 1940 г. от вездесъщия Багнолд). Само Алмаши свързва живота си с нацистите — нещо, което колегите му изследователи никога не му прощават.

Но през цялото време самата Зерзура остава отчайващо неуловима. Появяват се множество теории за местонахождението й — през 1932 г. голямо вълнение предизвикват въздушните снимки, направени по време на експедицията на Алмаши и Клейтън, на две зелени долини в северната част на Гилф Кебир (по-късно наречени Уади Абд ел-Малик и Уади Хамра). Макар Алмаши да твърди, че едната от двете долини стои в основата на цялата легенда за Зерзура, останалите не са толкова сигурни, така че търсенията продължават и досега.

Днес, след като Сахара е изцяло проучена — откъм земята, въздуха и космоса, — е много малко вероятно търсенето на изгубената райска градина някога да се увенчае с успех, макар това по никакъв начин да не лишава Зерзура от загадъчното й обаяние. То всъщност добавя към чара й, издига оазиса над земните му измерения и го превръща в нещо с по-голяма символна мощ. Както великият Ралф Багнолд пише в книгата си „Либийските пясъци“, силата на Зерзура не е толкова в реалното й съществуване, колкото в онова, което символизира — тръпката от търсенето, магията на потайните места, зова на непознатото. На планета, на която неоткритите кътчета на света се броят на пръсти, Зерзура ни вдъхва надежда, че все още можем да имаме приключения и да се сблъскаме с тайни за разгадаване. Ако се погледне от този ъгъл, Зерзура винаги ще съществува, дори когато не е останало неизследвано място, защото онова, което на едно равнище е само загубен оазис, на друго може да се окаже по-първичен блян, заложен дълбоко у всеки от нас, блян, който копнее за чудото да бъде открит.