Скритият оазис

Той не отговори, само скръцна със зъби, без да откъсва поглед от развоя на събитията пред себе си. Колата ставаше все по-голяма в периферното му зрение, сблъсъкът между двете превозни средства започна да изглежда неизбежен.

— Ще ни блъсне! — изпищя Фрея.

Флин отново не отговори; издържа още няколко секунди, после дръпна лоста за управление и майкролайтът грациозно се издигна над самия покрив на хондата, която точно пресичаше пътя му. Колелата му минаха само на сантиметри от покрива й.

— Много ти здраве, дебелако! — измърмори Флин и бутна лоста още по-напред и вляво, така че майкролайтът едновременно се изкачваше и правеше вираж. Колата под тях рязко спря, шофьорът тромаво се измъкна. Размахваше пистолет и крещеше. Гласът му се загуби в рева на двигателя и макар че той стреля няколко пъти, изглежда, го направи повече от безсилие, отколкото за да ги нарани — куршумите прелетяха далеч встрани, а възпълната му фигура ставаше все по-малка, докато се издигаха над пустинята.

— Кой беше този, по дяволите? — изумено попита Фрея, докато се взираше в далечината към все още жестикулиращия им преследвач.

— Сайръс Ангълтън — отвърна Флин. — От Американското посолство. Изглежда, ни следи и изпраща сведения за нас на Гиргис.

— Мислиш ли, че и сега ще тръгне след нас?

— С тази хонда? Интересно ще ми е да го видя.

Наклони машината наляво, протегна ръка навън и показа среден пръст на Ангълтън.

— Ще се видим в Гилфа! — провикна се, преди да изравни машината и да поеме курс на югозапад; колата, хамбарът, оазисът, Дакла — всичко изчезна и не остана нищо, освен безкрайната вълниста пустош на Сахара.

На земята Ангълтън остана загледан в небето, докато майкролайтът не се превърна в мъничка точица. Тогава тръсна глава, прибра Миси в кобура и пак се натъпка в колата. За миг постоя загледан в пустинята, после заудря по таблото. „Идиот — не спираше да повтаря. — Тъп английски идиот!“ След това запали колата и тръгна към летището на Дакла. Време беше да спре да се будалка. Време беше да се оправи с Моли Кирнан.

59.

Кайро

Романи Гиргис остави безжичния телефон, скръсти ръце и се загледа към градините зад имението си.

— Това е, вече са излетели.

До него Бутрос Салах се покашля хрипливо и дръпна от цигарата.

— Сигурен ли си, че искаш да го направим, Романи? Защо просто…

— Не съм чакал двайсет и три години, за да остана сега на втория ред. Искам да съм там и да видя нещата със собствените си очи.

Салах кимна и отново дръпна от цигарата.

— Тогава ще съобщя на Осман и Касри.

— А близнаците?

Салах изсумтя:

— Играят си билярд. Ще ти ги пратя. А има ли новини от…

— Въпросът се решава в момента — прекъсна го Гиргис. — Скоро ще се оправим с това.

Салах кимна и изчезна в къщата. За миг Гиргис остана на мястото си, мислеше си за разстоянията, които бе изминал, за да стигне дотук, за трудностите, които бе преодолял от ужасното си детство в клоаката Маншиет Насър досега. После, с усмивката на човек, чиято мечта най-после ще се осъществи, се спусна по стъпалата на терасата към хеликоптера, който чакаше на моравата.

60.

Над Западната пустиня

Сестра й беше убита. Самата нея я бяха преследвали, бяха стреляли по нея, почти щяха да я осакатят. И въпреки всичко полетът през Сахара беше едно от най-прекрасните изживявания в живота й; загръщащата всичко празнота на пустинята някак си разсейваше всичките й останали тревоги и притеснения и я изпълваше с учудващо спокойствие и вътрешен мир.

Летяха ниско, на няколкостотин метра от пясъците. Въздухът — тук малко по-хладен, отколкото долу, макар и все пак топъл — облъхваше лицето й като гигантски сешоар. Пустинята се простираше, докъдето поглед стига — огромна, безпощадна пустош от скали и пясък, страховита с празнотата си. Като че ли се бяха пренесли в различен свят или в съвършено друго време: в невъобразимо далечна ера, когато целият живот на планетата е повехнал, а от земята е останал само голият й скелет. Имаше нещо ужасно и изумително в това — километър след километър пуста и изпепеляваща самота. Но и прекрасна въпреки всичко. Изумително прекрасна — в извисяващите се пясъчни вълни и загадъчните усукани скални образувания имаше величие, пред което и най-великите човешки произведения изглеждаха скучни и незначителни. И макар пейзажът да изглеждаше лишен от живот, колкото по-нататък летяха, толкова повече на Фрея й се струваше, че с това не се изчерпва всичко. Че пустинята, по свой начин, е съвсем жива, като гигантско сетивно същество, чиито променящи се цветове — в един миг меко жълти, в следващия синкавочервени, тук ослепително бели, там навъсено черни — по любопитен начин отразяват променящите се вихри на настроението и мисълта. Разнообразните форми и променящият се строеж — дюни, превръщащи се в чакълени равнини; солници, преминаващи в каменни хълмове — също създаваха конфузното усещане, че всъщност пейзажът се движи, свива се и се протяга, показва мускулите си.