Скритият оазис

Беше любопитно, но от мига, когато за първи път чу за Скрития оазис — наистина ли бяха минали по-малко от двайсет и четири часа? — Фрея някак си предчувстваше, че ще се озове в изгарящата пустош на Западната пустиня. Макар чувството да нарастваше с изтичащите часове, а търсенето на оазиса да се превръщаше все повече и повече в доминиращо събитие, все пак в нито един момент не бе добивало формата на нещо повече от абстрактно хрумване. Едва сега, докато се носеха по пустинния черен път към мини оазиса и дома на Алекс, реалността на предстоящото пътуване се очерта пред нея с пълна сила.

— Не ни ли трябват храна и гориво? — попита тя и се хвана за таблото, когато колата подскочи и се завъртя по неравната настилка. — Триста и петдесет километра по този лош път…

— Всичко е наред — отговори Флин. — Имай ми доверие.

Стигнаха до оазиса — гъстите заплетени шубраци сега не изглеждаха така зложелателни, както преди две вечери — и спряха пред къщата на Алекс. Фрея се чудеше дали вътре ще намерят кръв, дали трупът на стария фермер още ще е проснат на пода. Къщата обаче беше празна — хладна и подредена, точно каквато беше, когато я видя за първи път.

— Трябва да вземеш топли дрехи. — Флин посочи спалнята на Алекс. — Пуловери, палта, такива неща — в пустинята става доста студено нощем. Ще ни трябва и вода — в кухнята сигурно има туби. Напълни ги от крана, водата е добра за пиене. Ако пък намериш храна и кафе, ще е чудесно, но не се престаравай — не вярвам да се наложи да останем там повече от двайсет и четири часа.

— Но нали Захир каза, че ще ни трябват три дни само за да стигнем?

Оказа се обаче, че говори на себе си, тъй като Флин вече беше изчезнал в кабинета на сестра й.

Фрея намери една голяма найлонова торба под леглото, прерови чекмеджетата и долапите и извади няколко пуловера, горнище на анцуг и дебел вълнен шал. Допря дрехите до бузата си и усети мириса на сестра си във всяка; сгъна ги и ги нареди в торбата. Добави старото велурено яке на Алекс — беше на една кука зад вратата, метна торбата през рамо и вече се отправяше към хола, когато изведнъж се обърна и се върна в стаята. Отиде до нощната масичка, взе моменталната снимка на двете с Алекс като момичета и я мушна в джоба на дънките си.

В кухнята намери няколко петлитрови туби, напълни ги от чешмата и взе и други неща: кутия нес кафе, няколко шоколада, голяма консерва боб в доматен сос, отварачка. Натъпка и тях в торбата, после я изнесе навън и я качи в черокито.

През цялото това време Флин беше в кабинета на Алекс и единствено тракането на чекмеджета и шумоленето на хартия показваше, че в къщата има и друг, освен Фрея. Появи се тъкмо когато тя затваряше задната врата на джипа; в едната си ръка носеше обемиста чанта за книжа, а в другата — няколко карти.

— Знаеш ли къде точно отиваме? — попита тя, докато той сядаше зад волана и й махаше да се качва.

— Доста добре. Взе ли всичко?

Тя посочи торбата и тубите отзад. Флин кимна, запали мотора и заяви:

— Към Гилф Кебир.

Подкара по пътя, но след няколкостотин метра рязко зави покрай голяма купчина смет и продължи по нещо като широка пътека. Джипът едва се промъкваше между стените от гъста растителност, които го притискаха отляво и отдясно; високи туфи трева стържеха по шасито. Друсаха се така още минута, със скорост не по-висока от двайсет километра в час, подминаха една кошара и бетонена цистерна, а после растителността изведнъж изчезна и се озоваха в самия край на оазиса, срещу хамбара, където Фрея бе намерила убежище преди две вечери. Отпред беше равният пясък, по който бе спринтирала, за да се спаси.

Тя реши, че това е мястото, откъдето Флин ще навлезе в пустинята и ще потеглят към Гилф Кебир. Вместо това той спря пред хамбара, изгаси двигателя и излезе от колата. Отмести чантата за книжа, картите, книгата и торбата и й каза да свали тубите. После отиде до желязната врата, извади ключ, свали катинара и изчезна вътре.

„Сигурно ще сменяме колата“, помисли Фрея, докато сваляше тубите на пясъка. Затвори черокито и го последва.

Вътрешността на постройката вонеше на бензин и беше обляна от светлина — отчасти от високия прозорец в стената, но главно от зейналата в покрива дупка, където вихърът от хеликоптера беше отвял голям къс от палмовия покрив. Покрай стената вляво бяха подредени двайсетлитрови метални туби. Излъчваха остър мирис и Фрея реши, че е на бензин. До тях имаше малък преносим хладилник, купчина дебели одеяла и табла с натрупани гаечни ключове, отвертки и други инструменти. Но онова, което действително привлече вниманието й, беше нещо огромно в средата на хамбара — заемаше всъщност по-голямата част от помещението. Нямаше представа какво е точно, защото беше покрито с брезент, но формата му определено не беше на кола. Може би беше някакъв всъдеход.

— Какво е това, по дяволите? — попита тя.