Скритият оазис

— Както можеш да си представиш, тази работа доста го изнервяше и той настояваше да използва за посредник дъщеря си, твърдеше, че така било по-малко вероятно да го заподозрат. От самото начало аз бях против — за бога, тя беше само на тринайсет, — но той настояваше, че ще поддържа контакт с нас само при това условие. Случаят беше прекалено апетитен, затова накрая се съгласих. Той преснемаше за нас документи от министерството, момичето ги вземаше и по пътя си към училище ми ги подхвърляше в парка Заура в центъра на Багдад — проста работа, свършвахме я за секунди.

Вече завиха два чакала, викаха се някъде из дюните на изток. Фрея почти не им обръщаше внимание, беше изцяло погълната от разказа на Флин.

— Известно време цялата работа вървеше чудесно, сложихме ръка на доста добър материал. После, пет месеца след началото, пропуснах една среща. Тия неща, разбира се, се случват, но в този случай причината беше, че предната вечер се бях натряскал и се успах. По онова време пиех сериозно, и то от доста време, главно уиски, макар че когато съзнанието ми се замъгляваше… господи, бих пил и течен парафин, ако някой ми налее и ми сложи лед.

Тръсна глава и разтри слепоочията си. Високият стенещ вой на чакалите, повече меланхоличен, отколкото застрашителен, бе неочаквано подходящ съпровод на разказа му.

— Имахме абсолютно стриктно правило за предаването на материалите — продължи Флин. — Ако единият от нас не се появеше в парка, другият просто продължаваше пътя си, не се мотаеше наоколо. Разузнавателните служби на Саддам бяха навсякъде и следяха всичко, така че беше твърде важно да не направим нещо, което би могло да изглежда необичайно. Не знам защо Амира — така се казваше момичето — нарушила правилото и решила да изчака, но направила точно това. Забелязали я, задържали я, вкарали я в ареста. Същото стана с баща й, с цялото й семейство…

Той въздъхна дълбоко и сложи чашата си на пясъка. Чакалите бяха млъкнали. Беше съвсем тихо.

— Един бог знае на какво са ги подложили, но те така и не са ме издали. Излязох си от страната жив и здрав, а те изчезнаха в Абу Граиб — страховития Абу Граиб — и повече никой не ги видял живи. Трупът на Амира бил открит след месец на едно сметище извън града. Изнасилвана многократно, с изтръгнати зъби и нокти… Можеш да си представиш…

Облегна глава на скалата. Гласът му остана монотонен, глух и безчувствен, като че ли искаше да задържи събитията от разказа си на ръка разстояние, да не се въвлича в целия им ужас. Но това явно не се получаваше. Ръцете му се бяха разтреперили.

— Имаше, разбира се, вътрешно разследване, аз си подадох оставката, върнах се към египтологията, дойдох тук и наистина започнах да пия. И щях да го карам все така, ако не се бях запознал с Алекс. Тя ме изтегли от пропастта, откъсна ме от пиенето — всъщност спаси живота ми. Не че той си заслужаваше. Беше тринайсетгодишна, за бога! Можеш ли да си представиш? Можеш ли просто да си представиш…

Скри лице в шепи и млъкна.

Луната заливаше пустинята с мека сребриста светлина. Тогава, без сама да знае защо, Фрея се изправи, заобиколи огъня, седна до него и сложи ръка на рамото му.

— Моли има право, разбира се — продължи той накрая. — За това става дума: Пясъчния огън, Гиргис, оазиса — само за това става дума открай време. Да се опитам по някакъв начин да изкупя вината си, да изплатя вината, че съм пратил едно тринайсетгодишно момиче в килиите за мъчения на Саддам. Не мога да върна нито него, нито семейството му, да премахна страданията, които е изживяло, но поне мога да опитам… нали разбираш… да опитам…

Гласът му прегракна и той спря. След дълга пауза вдигна глава и я погледна.

— Казвам ти, Фрея. Каквито и да са останалите ми разсъждения за нахлуването в Ирак — а те не са особено благосклонни, — не мога да обвиня Буш, че смъкна Саддам от власт, колкото и зле да нагласи повода. Този тип беше чудовище. Абсолютно чудовище.

Взе чашата си от пясъка и я допи. На Фрея й се искаше да каже нещо, да го успокои, но всичко, което й идваше наум, беше повърхностно и несериозно, изцяло в разрез с ужаса, който лъхаше от току-що чутата история. Затова направи единственото, което можа да измисли, за да покаже, че знае какво е да изпитваш вина и съжаление във всеки миг, когато си буден, а и много пъти, когато спиш.

— Сестра ми разказвала ли ти е какво се случи между нас? — попита тя, свали ръка от рамото му и обви ръце около раменете си. — Защо не си говорихме толкова дълго?

Той я погледна.

— Не. Никога не е ставало дума за това.

Фрея кимна. Сега бе неин ред да се вторачи в жаравата, която пулсираше и блещукаше като живо същество. Последва нова пауза — никога не бе говорила за това с друг човек, никога, беше прекалено болезнено. Накрая пое дълбоко дъх и започна.