Скритият оазис

— Виж! Там! — Беше протегнала ръка на запад и сочеше фасадата на Гилфа. Флин се вгледа в издигащата се скала — на десетина метра от равнището на пустинята, се беше появило миниатюрно светло петно — ясно се виждаше на фона на оранжево-жълтеникавия камък.

— Какво е това, по дяволите!?

Флин направи крачка напред. Фрея продължаваше да стиска ръката му. Взираха се в блестящото петно и се опитваха да разберат какво е това, какво го предизвиква.

— Нещо в скалата ли е? — попита тя. — Което отразява светлината към нас?

Флин стоеше с ръка над очите, със съсредоточено свити вежди. После изведнъж издърпа ръката си, изтича няколко крачки към Гилфа, обърна се и вдигна очи към извитата скала.

— Господи, това е прекрасно!

Фрея отиде до него и също ахна, като видя онова, което го бе поразило — езерце от разтопено злато на три четвърти от височината на шпила: слънчевите лъчи се изливаха през лещата на пустинния кристал, като че ли го възпламеняваха, и запращаха ярък лъч светлина, която като лазер се отправяше на запад към фасадата на Гилфа.

— Гледайте Окото на Хепри — прошепна Флин със страхопочитание.

Останаха загледани, зяпнали възхитено, докато кристалът като че ли прогаряше скалата като огън през черна хартия; блясъкът му ставаше все по-силен, преди бавно, едва забележимо да започне да избледнява, а кристалът да възвръща матовия си кехлибарен цвят.

— По дяволите! — изруга Флин, извърна се и затича към издигащата се стена на Гилфа. Очите му бяха впити в малкото, вече едва видимо петънце светлина — призрачен отпечатък върху скалата.

— Това сигурно става единствено при определен ъгъл на слънцето — викна той на Фрея, която вървеше след него. — Не го изпускай от поглед, трябва да видим точно къде сочи лъчът. Това е означавал надписът. Изгряващото слънце сочи към нещо върху фасадата на скалата. Не бива да го изпускаме!

Скалният шпил беше на четиристотин метра от Гилфа и бяха изминали по-малко от половината, когато лъчът изчезна напълно, светлото петно се загуби и остана единствено празната стена от жълт камък.

— Там — извика той, като намали ход и посочи. — Там беше. Точно над онзи ръб.

Фрея гледаше към същото място; очите й не се отделяха от скалната фасада. Продължиха напред и спряха в самото подножие на Гилфа. Скалите се извисяваха шеметно над тях.

— Има нещо като дупка — каза Флин. — Виждаш ли я?

Тя също я забеляза — правоъгълен отвор, висок не повече от две педи и с ширина педя, точно над щръкнала скална издатина на десет метра нагоре. Почти не се забелязваше освен ако не гледаш право в него, пък и това изискваше усилие. Безспорно беше дело на човешка ръка, тъй като страните му бяха старателно изравнени и загладени, прекалено симетрични, за да са дело на природата. И, изглежда, бе запълнен с нещо, за да се слива със скалите.

Флин вече се изкачваше. Навря пръсти в една тясна пукнатина, запъна палеца на единия си крак в миниатюрно скално отвърстие, а с другия задраска по голия камък. Обаче се изпусна и с ругатня падна надолу. Направи втори и трети опит, но все без успех. Премести се по-наляво и пробва друг, по-труден маршрут. Този път се изкачи близо два пъти по-високо, преди отново да се изтърве и да падне — стовари се тежко на пясъка. С мъка се изправи, като плюеше пясък, и беше на път да направи нов опит, но Фрея внимателно го отмести.

— Може ли аз?

Набързо огледа скалната стена и си набеляза маршрут. Върза косата си на кок, пъхна пръсти в пукнатината, която беше използвал Флин, запъна крак на същото място като него и се закатери. След минута беше стигнала до отвора и се мъчеше да запази равновесие на един ръб на метър под него.

— Май не трябва да се пробвам в други области, освен в египтологията — промърмори Флин. — Какво виждаш?

— Горе-долу каквото се вижда и отдолу — отвърна тя. — Дупка, натъпкана с лен. Определено е дело на човешка ръка.

— Някакви надписи?

Тя приклекна — ръбът беше достатъчно широк, за да го направи — и огледа скалата около отвора. Беше чиста, нямаше нищо, което дори малко да прилича на букви, йероглифи или рисунки.

— Нищо — извика тя. — Ще извадя плата, за да видя какво има зад него.

— Внимавай да няма усойници — предупреди я той. — Често се срещат тук, а нямаме противоотрова.

— Уф! — изсумтя тя и гнусливо дръпна плата, за да го извади от кухината. Беше грубо изтъкан, боядисан в матова жълтеникава охра — цвета на околните скали — и изключително плътно натъпкан, като че ли да предпази отвора от навлизане на пясък, чакъл или каквото и да е. Смяташе, че ленът е древен, но той изглеждаше изключително добре запазен; и колкото повече плат изваждаше, толкова повече се убеждаваше, че всъщност е от наши дни и няма нищо общо с Древен Египет. Сподели съмненията си с Флин, но той махна с ръка.

— Текстилът винаги се запазва добре в пустинята. Заради сухия въздух. Виждал съм завивки на пет хиляди годишна мумия, които изглеждат като току-що излезли от стана. Извади ли го целия?

— Почти.