Скритият оазис

Скалата трепереше като хълбок на изплашено животно, но стъпалата бяха здрави. Фрея ставаше все по-уверена и се катереше все по-бързо, фигурата на Захир остана далече долу, а все по-голяма част от долината се откриваше пред погледа й — все повече хаос и разрушения.

Беше изминала двайсетина метра, дължината на четири стълби, право нагоре, и тъкмо започваше петата, когато скалата силно се разтърси. С периферното си зрение Фрея долови движение по-нагоре. Годините опит в катеренето бяха изострили реакциите й и тя инстинктивно се долепи до стълбата и промуши глава между две стъпала, за да я защити възможно най-добре. Порой малки камъчета се посипа по раменете й, последваха го три–четири по-големи скални парчета, които минаха на сантиметри от нея. Фрея остана неподвижна, стиснала стъпалото, чакаше да види дали дъждът от камъни ще продължи. След още няколко малки парчета срутването спря. Тя предпазливо измъкна глава и погледна нагоре и надолу.

— Как си? — извика на Саид, който беше на няколко метра под нея. Той вдигна ръка, за да покаже, че е невредим. Тя започва да се оглежда нагоре, готова да продължи да се изкачва, но после рязко се обърна отново, надвеси се и погледна към земята долу.

— О, не! О, моля те, боже, не!

Саид сигурно беше видял същото, защото вече слизаше по стълбата, като й махаше да продължи да се катери. Тя не му обърна внимание, тръгна надолу след него колкото можеше по-бързо. Ревът на камъните, треперещата стена, рухването на оазиса — всичко избледня и целият й свят се сви до малкото парче земя, където Захир лежеше затиснат под скална плоча колкото автомобилна гума. Фрея стигна почти до края на стълбата, скочи тежко в пясъка и застана до Саид, който бе коленичил до брат си.

Захир бе затиснат от гърдите надолу — жив, но не задълго. Пръстите му драскаха слабо камъка, тънка струя кръв потече от ъгълчето на устата му.

— Трябва да махнем това от него — извика Фрея, промуши ръце под плочата и се напъна да я повдигне. Саид не помръдна — галеше брат си по челото, лицето му беше безизразно. Нищо не намекваше за мъката, която изпитваше да гледа брат си смачкан и прикован към земята.

— Помогни ми, Саид — изпъшка Фрея. — Трябва да махнем този камък. Трябва да го измъкнем.

Беше безсмислено и тя го знаеше, знаеше го от мига, в който видя какво се е случило. Плочата беше твърде тежка и дори ако по някакво чудо успееха да я преместят, нямаше начин да пренесат Захир по двестаметровата вертикална скала и да го измъкнат от оазиса с нараняванията, които имаше. Въпреки това тя продължи опитите си да вдигне камъка, погледът й се замъгли от сълзите.

Ръката на Захир се плъзна по скалата, стисна нейната и я отмести. Той леко поклати глава, сякаш казваше: „Безполезно е. Не си хаби силите.“

— О, боже, Захир! — задави се тя.

Той стисна слабо ръката й, вдигна очи и погледна брат си, заговори му на арабски; гласът му едва се чуваше, мехурчета гъста кръв потекоха от ноздрите му. Въпреки че не можеше да разбере какво казва, Фрея на няколко пъти долови думата „Мохсен“ — името на сина му — и инстинктивно разбра, че той дава последни нареждания и поверява семейството си на грижите на Саид.

— О, боже, Захир — повтаряше тя безпомощно, държеше ръката му и я галеше. Сълзи се стичаха по лицето й — сълзи на безсилие, скръб и вина за всички съмнения, които бе таила за него, за всички лоши неща, които бе мислила и говорила, а той бе добър човек, честен човек. Човек, дал живота си, за да спаси нейния. Тя беше несправедлива към него, както и към сестра си. И точно както не бе успяла да помогне на Алекс, беше се провалила и със Захир, така че всичко, което можеше да направи, беше да гали ръката му, да плаче и да се мрази за бедите, причинени на онези, които най-много й бяха помагали.

„Защо винаги се провалям така? — мислеше си. — И защо винаги най-добрите хора плащат за грешките ми?“

Захир сякаш разбираше какво става в ума й, защото се обърна към нея.

— Всичко е наред, госпожице Фрея. — Гласът му звучеше на пресекулки и беше хриплив. — Ти си ми добър приятел.

— Съжалявам, Захир — изплака тя. — Ще те измъкнем. Обещавам ти, ще те измъкнем.

И отново започна да дърпа скалата. Не защото мислеше, че има шанс да я помръдне, а защото беше непоносимо да не прави нищо, просто да гледа как животът му бавно изтича от него пред очите й. Захир отново поклати глава, избута ръката й и промърмори нещо. Гласът му бе слаб, а шумът наоколо твърде силен, за да долови какво й казва, така че тя се наведе и доближи ухото си на косъм от кървавите му устни.

— Тя щастлива.

— Какво?

Ръката му се стегна около нейната.

— Тя щастлива — повтори той, гласът му се напрегна, сякаш търсеше неизползвани запаси от сила, за да бъде чут и разбран.

— Тя много щастлива.

— Кой, Захир? Кой е щастлив?

— Доктор Алекс — изстена той. — Доктор Алекс много щастлива.