Скритият оазис

Фрея и Саид бяха спрели на най-горната стълба и му викаха и ръкомахаха, насърчаваха го да продължи. Той също им махна, викна им да се разкарат от този ад, пое си дъх и започна последното изкачване.

Стените на долината вече бяха застрашително близо.

Флин изкачи първата от петте стълби — всеки мускул в тялото му сякаш крещеше в знак на протест, — после втората, после третата. Беше в средата на четвъртата, само на някакви си пет метра от върха, и през него премина вълна от адреналин, щом разбра, че е почти в безопасност. Окуражителните викове на Фрея вече се чуваха съвсем ясно.

И изведнъж през скалата премина изненадващ трус — най-силният досега. Флин обви стълбата с ръце, за да го изчака да премине, после отново се заизкачва — и в същия миг усети, че стълбата се залюлява, сякаш скалата се мъчи да го оттласне. Погледна нагоре и ужасен видя, че бронзовите клинове се измъкват от гнездата си и горната част на стълбата бавно се отделя от камъка. Отчаяно залази нагоре, но клиновете изскочиха съвсем. За един кратък и нереален миг всичко изглеждаше неподвижно и Флин имаше необичайното усещане, че участва в един от онези стари неми филми, където Харолд Лойд или Бъстър Кийтън правят антигравитационни каскади високо над земята. После, непоносимо бавно, върхът на стълбата описа дъга назад и надалече от стената. Флин полетя безпомощно в пространството, стиснал дървеното стъпало; над него звънтеше някакъв истеричен писък.

Досега Фрея би трябвало да е научила, че точно когато изглежда, че нещата са наред, винаги се случва нещо, за да покаже, че не са.

Веднага щом със Саид се прехвърлиха на ръба на скалата, тя се обърна и погледна надолу, за да види как напредва Флин. Долината се беше свила само до двайсетина метра, дъното й вече не се виждаше и не се различаваше нищо, освен пробляскващите брилянтни червени лъчи на Бенбена.

При други обстоятелства очите й щяха да са приковани от ужасната гледка. Сега обаче бяха приковани във Флин, който вече се катереше по предпоследната стълба.

— Давай! — закрещя Фрея. — Още съвсем мъничко! Ще се справиш!

Точно в този миг земята се разтресе и стълбата, по която се катереше Флин — боже, той беше толкова близо, само на няколко метра под ръба, — започна да се отделя от скалата. За няколко кратки, спиращи сърцето мига изглеждаше, че Флин все още може да стигне до горната, последната, и да се спаси. След това обаче клиновете изскочиха от стената като коркови тапи и Флин полетя назад.

— Не! — изпищя Фрея и затисна очите си с ръце. — О, боже, не!

Беше сломена, съсипана, не можеше да повярва, че след опасностите, през които бяха преминали, всичко трябва да свърши по този начин, на последното препятствие. Беше толкова объркана, че когато след секунди чу далечен вик: „Ей“, го отхвърли просто като трик на въображението, измама, причинена от шока. Едва когато викът се чу отново — по-настоятелен, проникващ през отекващия грохот на скалите, — а Саид изведнъж я хвана за рамото, тя осъзна, че викът не е в главата й и че незнайно как Флин е все още жив. Свали ръце от лицето си и погледна през ръба на пропастта.

— Флин! Флин!

Той беше точно под нея, на десетина метра, изглежда, невредим, вкопчил се в стълбата под падналата от скалата — тя сега висеше неподвижно до него като счупена ръка. Фрея веднага разбра как е станало — клиновете в горния край се бяха изскубали, но долните — или поне единият — някак си бяха останали забити в скалата, така че стълбата беше направила нещо като задно салто и беше увиснала до по-долната.

Като по чудо Флин се беше удържал и дори бе успял да се изкачи на върха на относително сигурната долна стълба.

За миг Фрея усети възторжен прилив на радост — но само за миг, защото в следващия пълната картина на станалото започна да й се изяснява. Флин може и да беше оживял, но сигурно нямаше да е задълго.

Стените на долината бяха на по-малко от двайсет метра една от друга и щяха да го притиснат като гигантски длани, които смазват муха. И все пак дотогава имаше достатъчно време, та човек да се изкатери горе. Лошото беше, че нямаше по какво. Между горната част на стълбата, на която беше кацнал Флин, и долната част на последната, която щеше да го изведе до ръба на скалата, имаше пет метра гол гладък камък. За един кратък миг Фрея помисли, че по някакъв начин той може да вдигне падналата стълба и да я използва като мост. Но още докато гледаше, последният останал клин се изтръгна от скалата и стълбата полетя надолу.

— По дяволите! — изсъска тя.

И тримата стояха вцепенени, никой не знаеше какво да направи. Флин поклати глава, сякаш казваше безмълвно: „Лошо, просто няма начин.“

Потресена от обречения му поглед, без изобщо да се замисли, Фрея заслиза по най-горната стълба. Саид се опита да я спре, настоя, че той трябвало да слезе, но тя си знаеше, че нейните шансове — ако ги има изобщо — са по-добри. Отблъсна ръката му и продължи да се спуска.