Скритият оазис

Бяха изминали четири месеца, откакто тайно съвещание на най-могъщите люде взе това решение: царицата-майка, принц Меренре, министърът Усеркеф, генерал Реху и той, Имти-Хентика, най-великият пророк.

Отсъстваше единствено самият нису, господарят на двете земи Нефер-ка-ра Пепи. Не му бяха и докладвали за решението, взето на съвещанието. Някога Пепи беше могъщ владетел, равен на Хасехемуи, Джосер и Хуфу. Днес, през деветдесет и третата година на владичеството му, три пъти по-дълго от живота на нормалния човек, силите и авторитетът му бяха намалели. Навсякъде из земите номархите събираха частни армии и воюваха помежду си. От север и от юг Деветте лъка застрашаваха границите. През три от последните четири години нямаше дъждове и посевите пропаднаха.

Кемет се разпадаше и не се очакваше нищо, освен влошаване. Синът на Ра Пепи би могъл да е начело, но сега, по време на кризата, ръководството поеха други, които трябваше да разрешат големите държавни въпроси. Затова участниците в заседанието бяха заявили: заради собствената им защита и заради безопасността на всички вълшебната чаша да се вземе от Иуну, където бе прибрана, и да бъде пренесена през пясъците до безопасния Скрит оазис, първоначалното й хранилище.

И на него, Имти-Хентика, върховния жрец на Иуну, бе отредена отговорността да води експедицията.

— Преведи го през лъкатушещата река, отнеси го в източната част на рая!

Напевът отдолу се поднови — още едно гърло бе прерязано и още един труп бе сложен да легне на земята. Имаше вече петнайсет тела — точно половината.

— О, Ра, разреши му да дойде при тебе! — присъедини се към напева Имти. — Възкачи го на свещените скали, дай му живот вовеки!

Погледна как палачът се премести до следващия в редицата. Въздухът съскаше от свистенето на прерязаните гръкляни. После, когато ножът се хлъзна отново, Имти отправи поглед към пустинята и в ума му се върнаха кошмарите от пътуването.

Бяха тръгнали осемдесет души, още в самото начало на перет, ранния пролетен сезон, когато жегата е по-поносима. С багажа, увит в ленено платно и вързан на дървени плъзгачи, бяха поели на юг — първо с лодки до Заути, после по суша до оазиса Кенем. Там си бяха дали почивка от една седмица, преди да се впуснат в последния, най-потискащ етап от мисията си — четиридесетте итеру1 през изгарящата непроходима пустош на пясъците до големите скали и Скрития оазис.

Последната част от пътуването им бе отнела седем дълги седмици, най-неприятните, с които Имти се беше сблъсквал през живота си, по-ужасни от всичко, което би могъл да си представи. Още преди да минат и половината път, всички волове измряха и хората трябваше да поемат тегленето. По двайсет се запрягаха като говеда и гърбовете им се нашарваха с кървави резки от въжетата, а краката им се покриваха с рани от адски горещия пясък. С всеки ден напредваха все по-бавно заради огромните дюни, заслепяващите пясъчни бури и най-вече заради жегата, която — през този смятан за по-хладен сезон — ги прогаряше от утрото до вечерта, като че ли самият въздух гореше.

Жаждата, болестите и изтощението неумолимо намаляваха редовете им, затова когато се свърши и водата, без да са се появили признаци за целта им, Имти започна да се страхува, че мисията им е обречена. И все пак те бъхтеха мълчаливо и решително, всеки потънал в собствените си страдания, и на четиридесетия ден от напускането на Кенем боговете възнаградиха упоритостта им с гледката, за която от толкова време се молеха — едва видимата червена лента през западния хоризонт, която бележеше ръба на големите скали и края на пътуването им.

Но минаха още три дни, преди да стигнат до Пастта на Озирис и да навлязат в нея през изпълнения с дървета проход към оазиса, а вече бяха останали едва трийсет души. Повериха товара си на храма в средата на оазиса, изкъпаха се в свещените извори и после, рано сутринта, след заклинанията за затваряне и скриване и след полагане на двете клетви, излязоха под строй обратно в пустинята и рязането на гърла започна.

Силен шум изтръгна Имти от мислите му. Палачът, ням човек, беше започнал да удря по един камък с дръжката на ножа си, за да привлече вниманието му.

Двайсет и осем трупа лежаха върху пясъка. Оставаха само двама живи. Това беше краят.

— Дуа-и-нак нетйер сени-и2 — промълви Имти, когато се спусна от дюната и сложи ръка върху оплисканото с кръв рамо на палача. — Благодаря, братко.

И след кратка пауза добави:

— Ще пийнеш ли шепен?

Палачът тръсна глава, подаде му ножа и посочи с два пръста гърлото си, за да покаже къде точно трябва да го пререже Имти; след това се обърна и коленичи пред него. Острието тежеше повече, отколкото си бе мислил Имти, и му трябваха доста усилия, за да го вдигне и непохватно да му пререже гръкляна. Натисна с всичка сила навътре и пенестата кръв бликна и зашушна в пясъка.

— О, Ра, отвори за него портите на небесната твърд — изстена и с пъшкане нагласи трупа на пясъка. — Допусни го при себе си и му дари вечен живот.