Скритият оазис

Стана, разтъпка се, отиде в задния край на кабината, извади брезентова торба, сложи я на пода и започна да рови в нея.

— Да не би да искаш да ми снимаш оная работа? — засмя се Райтер, когато помощникът му извади фотоапарат.

— Извинявай, Курт, това е фотоапарат, не е микроскоп.

— Лайка ли е? — попита навигаторът.

Вторият пилот кимна.

— Ж6. Купих го преди няколко седмици. Смятам да направя малко снимки в Хартум. Никога не съм ходил там.

Райтер изсумтя презрително, отпи голяма глътка и подаде бутилката през рамо на навигатора. Вторият пилот все още въртеше апарата в ръце.

— Хей, знаете ли мадамата, дето я чукам?

— Оная с големия гъз ли? — попита навигаторът.

Вторият пилот се захили.

— Направих й няколко снимки, преди да тръгнем.

Райтер, изведнъж заинтересуван, се обърна.

— Какви снимки?

— Ами… малко художествени.

— Какво значи това?

— Ами такива, Курт… художествени.

— Нямам представа какво е това.

— Художествени. С вкус. Чорапи, жартиери, вдигнати крака…

Зениците на Райтер се разшириха, устните му се събраха похотливо. Зад тях навигаторът се захили и започна да тананика някаква мръсна песничка. Вторият пилот се присъедини, а на припева се включи и Райтер; запяха заедно, като отмерваха ритъма по облегалките на креслата. Изпяха песента един, два пъти, и тъкмо се канеха да я започнат трети път, когато Райтер рязко млъкна, наведе се и се загледа през предното стъкло. Вторият пилот и навигаторът изпяха още няколко стиха, но и те замълчаха, когато усетиха, че Райтер е млъкнал.

— Какво има? — попита навигаторът.

Райтер само посочи с брадичка напред към нещо, подобно на огромна планина. Беше се извисило пред тях, точно по курса — плътна тъмна маса, надигнала се от пясъците на пустинята до небесните висини, простираща се от хоризонт до хоризонт. Макар да беше трудно да се каже със сигурност, изглежда, се движеше, носеше се към тях.

— Какво е това? — зачуди се навигаторът. — Мъгла?

Райтер не отвърна нищо, само гледаше с присвити очи приближаващия се все повече и повече мрак.

— Пясъчна буря — промърмори накрая.

— Леле! — Вторият пилот чак подсвирна. — Погледнете я само.

Райтер сграбчи централния лост и го дръпна към себе си.

— Трябва да се издигнем още.

Изкачиха се до пет хиляди и петстотин метра, после на шест хиляди. Бурята неумолимо се движеше към тях, поглъщаше земята и я заличаваше.

— Мамка й, страшно бързо се движи! — изкрещя Райтер.

Издигнаха се още по-нагоре, до самия край на допустимата височина, почти седем хиляди метра. Стената от сенки вече беше достатъчно близо, за да различат очертанията й, огромните гънки и вълни от прах, които се люлееха, сливаха се една с друга, претъркулваха се безшумно върху пейзажа. Самолетът започна да се тресе.

— Май няма да успеем да се изкачим над нея — измърмори вторият пилот.

Друсането ставаше все по-силно и кабината се изпълни със слабо съскане — зрънца пясък и късчета камък започнаха да се удрят в прозорците и корпуса на самолета.

— Ако попаднат в двигателите…

— … песента ни е изпята! — изръмжа Райтер. — Трябва да се обърнем назад и да се опитаме да го заобиколим това чудо.

Бурята, изглежда, набираше сили. И като че ли усети намерението им и реши да ги хване, преди да са обърнали — челната й част се надигна като приливна вълна и изяде разстоянието помежду им. Райтер започна да накланя самолета надясно; челото му се покри с лъскави капчици пот.

— Ако успеем да обърнем…

Думите му бяха прекъснати от силен трясък в дясната страна на корпуса. Почти в същото време самолетът се наклони силно в същата посока и започна да се върти с наведен нос. Сигналите за опасност по таблото светнаха като свещи по коледна елха.

— Боже мой! — извика навигаторът. — О, божичко!

Райтер се бореше да стабилизира самолета, но той се наклони още повече, кабината се килна почти на 40 градуса. Вещите от шкафчето зад тях се посипаха по пода, зарязаната бутилка водка се завъртя и се пръсна в дясната стена.

— Огън в десния двигател! — изкрещя вторият пилот, като погледна назад през люка. — Голям гаден огън, Курт!

— Майната му, майната му… — съскаше Райтер.

— Налягането на горивото пада. Налягането на маслото пада. Височина шест хиляди и петстотин и пада. Индикаторът за завоите… Господи, целият самолет!

— Спри двигателя и включи пожарогасителя! — изкрещя Райтер. — Джери, трябва да знам къде сме. Веднага!

Докато навигаторът се мъчеше да определи положението им, а вторият пилот ядосано щракаше ключовете, Райтер продължаваше да се бори с контролното табло. Самолетът губеше височина и падаше все по-надолу в широки спирали. Бурята вече заемаше цялото предно стъкло и изглеждаше като надвесил се скален масив.

— Шест хиляди метра — изкрещя вторият пилот. — Пет хиляди и седемстотин… шестстотин. Петстотин. Трябва да изправиш носа и да обърнеш, Курт!

— По-добри ми кажи нещо, дето не го знам, по дяволите! — В гласа му звучеше паника. — Джери?

— Двайсет и три градуса и трийсет минути северна ширина — съобщи навигаторът. — Двайсет и пет градуса и осемнайсет минути източна дължина.

— Къде е най-близкото летище?