Скритият оазис

Затвори очи, остави музиката на Шопен да го обгърне и ума си да се рее и може би за десетхиляден път се върна към откъслечните данни, като че ли бродеше сред древни руини. Напразно си припомняше различните имена, давани на оазиса — Скрития оазис, Оазиса на птиците, Свещената долина, Долината на Бенбен, Оазиса в края на света, Оазиса на мечтите. Надяваше се, че докато ги повтаря, ще може да попадне на някоя пренебрегвана досега нишка. Беше сигурен, че Ирет нет Хепри, или Окото на Хепри, е нещо повече от метафоричен израз от типа, който древните египтяни толкова обичат, че указва нещо конкретно, нещо буквално. Но и да беше така, той още не знаеше какво е то… а и днес не се доближаваше до значението.

Отминаха трийсет минути, после още трийсет — Устата на Озирис, Проклятията на Собек и Апеп: какво ли означаваха те, по дяволите… умът му започна да се замъглява. Той отвори очи, за миг погледът му покръжи из стаята, после се спря върху рисунката над бюрото. Град Зерзура е бял като гълъб, а на портите му е резбована птица. „Влез, тук ще откриеш големи богатства.“ Изправи се, отиде до стената, откачи картината и пак седна на фотьойла. Нагласи я върху коленете си и я загледа.

Беше титулна страница — по-скоро копие от титулна страница с английски превод на оригиналния арабски текст — на глава от Китаб ал-Кануз, Книга за скритите бисери, средновековен наръчник за иманяря към египетските забележителности, и истински, и измислени. Специално тази глава бе посветена на легендарния изгубен оазис Зерзура — като се изключи едно доста кратко и неясно съобщение в ръкопис от XIII век, най-ранната бележка за обекта.

Макар да нямаше някаква стойност сам по себе си, отпечатъкът беше едно от най-ценените притежания на Флин, дар от големия изследовател на пустинята Ралф Алджър Багнолд, с когото се беше запознал малко преди смъртта му през 1990 г. Навремето, докато пишеше доктората си (за устройството на заселническите селища около Гилф Кебир през палеолита), Флин беше изучавал сериозно работите му и взаимното им преклонение пред Сахара начаса бе привлякло двамата един към друг, така че дълги следобеди обсъждаха пустинята, Гилфа и особено проблема със Зерзура — тези вълшебни разговори повече от всичко събудиха интереса на Флин към темата.

Взря се в текста и се усмихна. Дори сега — след две десетилетия — все още усещаше вълнението, което бе почувствал при разговорите с великия изследовател.

За Багнолд въпросът беше ясен. Зерзура беше само легенда, а описанията в Книгата на съкровищата (Китаб ал-Кануз) за купищата злато и скъпоценности навсякъде, за заспалите в замъка цар и царица — вълшебна приказка, която не биваше да се възприема по-буквално от историите за Хензел и Гретел и Джак и бобеното зърно.

В по-голямата си част книгата безспорно беше чиста измислица, изпълнена със сензационни описания за скрити богатства. И все пак колкото повече Флин проучваше въпроса, толкова повече се убеждаваше, че когато човек премахне очевидните украшения, Зерзура от Китаб ал-Кануз е всъщност действително място. Не само това, но — както бе подчертал и в лекцията си снощи — за древните египтяни тя е била тъждествена със Скрития оазис.

Самото име му даде едно ново указание. Зерзура идва от арабското зарзар, птиче, явен отзвук на древните вариации върху уехат сещат: уехат апеду, Оазис на птиците.

Образът на портала също предизвикваше интерес — почти съвършено копие на внушителния храмов пилон от Старото царство. Обелискът и символите седжет също говореха за връзка с Древния Египет, както и птицата върху рамката на вратата — явен израз на почит към свещената птица Бену.

Е, доказателствата бяха доста насилени, така че когато Флин ги обсъди с Багнолд, възрастният изследовател ги прие доста скептично. „Сходството на имената почти сигурно е съвпадение, разсъждаваше Багнолд — в имената на всички оазиси има птици, — а старинната архитектура и символите най-вероятно се дължат на това, че авторът на Китаб просто е преписал неща, видени в храмовете в долината на Нил, които той навярно е познавал добре.

И разбира се, оставаше явният проблем как — дори Зерзура да е съществувал и да е едно и също със Скрития оазис — авторът на Китаб се е добрал до тия данни. Та нали оазисът би трябвало да е скрит?“

Любопитно, но самият Багнолд беше дал нещо като отговор. Отдавна се говорело, сподели той с Флин, че някои пустинни племена знаят къде се намира Зерзура. Имало бедуини, които се били натъквали на мястото случайно, но пазели в тайна местонахождението му. Самият той мислел всичко това за празни измислици, но ако Флин търсел някакво обяснение, това, според Багнолд, било най-правдоподобното: самият автор на Китаб бил чувал от втора, трета и четвърта ръка разказа на бедуин, който действително е бил там.

— Това е забележителен разказ — беше продължил Багнолд. — Трябва обаче много да внимаваш. Не са един и двама хората, които са загубили разсъдъка си покрай търсенето на Зерзура. Не преставай да се интересуваш от легендата. Но не я оставяй да се превърне в мания.