Скритият оазис

Едната трябваше да е на тоалетната. Тя мина през двора и отвори първата. Беше или кабинет, или склад, не можа да прецени. Бюрото, столът и старият компютър предполагаха кабинет, а чувалите с жито, ръждясалият велосипед и сечивата — по-скоро склад. Започна да затваря вратата, но спря, защото на стената над бюрото в дъното на стаята имаше залепена с тиксо снимка. Тя влезе и се загледа в нея.

Беше цветна, голям формат, което беше причината да я забележи от вратата — извисяваща се лъскава черна скала, щръкнала от иначе безличната пустиня като огромен, порещ пясъците ятаган. Вълнуващо природно явление, в противовес на земното притегляне. Горната част на скалата беше остра като игла, а страните, издълбани и назъбени от хилядолетната ерозия, й придаваха странно бодлив вид. С част от съзнанието си Фрея не можеше да не си мисли колко прекрасно място за изкачване е, макар че вниманието й привлече не толкова скалата, колкото човекът, застанал в сянката отдолу. Тя отиде до бюрото и погледна снимката отблизо. Макар фигурата да беше дребна, особено в контраст с извития монолит, усмивката, вехтото велурено яке и русата коса не можеха да се сбъркат. Алекс. Тя протегна ръка и я докосна.

— Тук не е за външни лица.

Тя се обърна. Захир стоеше на вратата заедно със сина си.

— Съжалявам — смънка тя смутено. — Сбърках вратата.

Той не каза нищо повече, просто я гледаше.

— Видях Алекс. — Тя посочи снимката. Изпитваше необяснимо чувство за вина, като че ли я бяха хванали да прави нещо нередно както онзи път…

— Вратата на тоалетната е съседната.

— Разбира се. Не исках… — Спря се объркана, защото не можеше да намери подходящата дума. „Да се натрапвам“, „да злоупотребявам“, „да любопитствам“. Очите й се насълзиха. — Беше ли щастлива? — изтърси Фрея неочаквано и за самата себе си. — Алекс? Изпрати ми писмо малко преди да умре и в него казваше… изглеждаше щастлива. Така ли беше? Ви знаехте ли? На края? Беше ли щастлива?

Той продължаваше да я гледа с безизразно лице.

— Тук не е за външни лица — повтори. — Вратата на тоалетната е съседната.

Фрея усети, че я обхваща гняв. Искаше й се да извика: „Тя е умряла! Сестра ми е мъртва, а вие ме водите тук да пием чай и дори не ми разрешавате да погледна снимката й“.

Не каза обаче нищо, тъй като знаеше, че озлоблението й е насочено колкото към Захир, толкова и към самата нея — заради онова, което бе причинила на Алекс, защото не беше дошла тук при нея, за всичко. Погледна снимката за последен път, обърна се и излезе на двора.

— Вече не ми трябва тоалетната — каза спокойно. — Искам само да я видя. Моля ви се, заведете ме при нея.

Той я загледа безизразно, после кимна и затвори вратата. Побутна сина си към двора към кухнята и преведе Фрея през къщата и до ланд крузъра. По обратния път към Мут мълчаха.

9.

Кайро

Флин се събуди почти по обед — на канапето, с дрехите, с пръскаща се от болка глава и уста, пресъхнала и като че ли натъпкана с тебешир. За миг ужасен си помисли, че е пропуснал сутрешните си лекции, после си спомни, че е вторник, а във вторниците лекциите му почваха чак рано следобед. Промърмори „слава богу“, отпусна се върху възглавниците, опъна крака и разтри слепоочията си.

Известно време гледаше слънчевите петна по тавана и си мислеше за събитията от вчера. После се изправи и се заклатушка към банята. Пусна душа и старите тръби заръмжаха и затропаха. Накрая водата дойде. Флин остана под студения душ петнайсет минути. Умът му започна бавно да се прояснява. Излезе от банята и си направи кафе — гъсто и черно египетско кафе, остро и резливо като лимонов сок. Замъкна се до хола и вдигна щорите. Пред него се откриха хаотично застроените сгради, ориентирани на изток, към едва видимите стени на Мукатам. Отдясно куполът на джамията Мохамед Али просветваше в убито сребърно под обедното слънце. Десетки минарета стърчаха над покривите като игли през груба тъкан, от високоговорителите им се носеше виещият глас на градския мюезин, който призоваваше правоверните за обедна молитва.

Флин живееше тук от десет години — бе наел апартамента от старо египетско семейство, притежател на няколко сгради наоколо още от края на XIX век. Погледната отвън, постройката не беше нищо особено. Величествената някога колониална фасада — богато украсени балкони, дървени корнизи и первази с пищна резба, портал от ковано желязо — сега беше напукана, остаряла и оцапана в кафяво от смога. Вътрешната колонада също не беше в най-блестящия си вид, стените бяха нашарени с графити и се белеха.