Скритият оазис

По знак на водача трима бедуини коленичиха и започнаха да разгребват пясъка около трупа. Дрехите — ботуши, панталони, риза с дълъг ръкав — бяха окъсани все едно от изнурителен път. Едната ръка още стискаше пластмасова манерка, празна, със загубена капачка, по гърлото й имаше нещо като следи от зъби — като че ли в отчаянието си човекът беше гризал пластмасата в безнадежден опит да отхапе някоя останала капка.

— Дали е войник? — със съмнение попита единият бедуин. — От войната?

Водачът поклати глава, клекна и почука по издраскания „Ролекс Експлорър“ на лявата китка на трупа.

— По-отскоро е. Американец.

Имаше предвид, че не е арабин.

— Какво ли е търсил тук? — обади се друг.

Водачът сви рамене, обърна трупа по очи и смъкна брезентовата раница от гърба му. Отвори я. Вътре имаше карта, портфейл, фотоапарат, две сигнални ракети, няколко пакета суха храна и най-отдолу навита на топка носна кърпичка. Той я разгъна и извади голям колкото човешки пръст изработен примитивно керамичен обелиск. Огледа го от всички страни, проучи любопитния символ върху четирите му страни: нещо като кръст, сочещ към точка, от която като къдрава опашка излизаше тънка извита надолу черта. Явно фигурката не му говореше нищо, защото той пак я зави в кърпичката, остави я настрани и насочи вниманието си към портфейла. Там имаше карта със снимка на млад рус мъж с голям белег, успореден на долната устна. Никой от бедуините не можеше да разчете написаното. След като погледа картата още малко, водачът я пусна в раницата заедно с останалите неща, после започна да пребърква джобовете на мъртвия. Извади компас и пластмасова кутийка с ролка употребена фотографска лента. Сложи и тях в раницата, после смъкна часовника от китката на трупа, пусна го в джоба на наметалото си и се изправи.

— Да тръгваме — подкани другарите си, метна раницата на рамо и се обърна към камилите.

— Не трябва ли да го погребем? — попита зад гърба му един от бедуините.

— Пустинята ще го погребе — беше отговорът. — Нямаме време.

Другите го последваха надолу по дюната, качиха се на камилите и ги сритаха, за да се изправят. Докато яздеха, последният — сбръчкан човечец със следи от едра шарка по лицето — току се извръщаше и поглеждаше назад, към губещото се очертание на трупа зад тях. След като от него не остана нищо, освен зацапана подутина на иначе гладката дюна, той бръкна в гънките на наметалото си и извади мобилен телефон. Без да изпуска от поглед ездачите пред себе си, за да е сигурен, че никой няма да се обърне и да го види, натисна клавиатурата с мръсния си палец. Нямаше сигнал, така че след още един–два опита той се отказа, прибра телефона, заби пети в потрепващите хълбоци на камилата и подвикна: — Хут-хут! Яла-яла!

5.

Щатът Калифорния, Националният парк Йосемити

Скалният масив се издигаше на петстотин метра над долината Мерсед като вълна от сив сатен. Фрея Ханън беше на петдесетина метра от върха му, когато разбута гнездо на оси.

Стъпи на една издатина, хвана се за близкия храст — и от него изригна облак насекоми и гневно се застрелка около нея.

Осите бяха най-големият й страх още откакто една я беше ужилила в устата като дете. Странен комплекс, като се има предвид, че си вадеше хляба с катерене по някои от най-опасните скални масиви в света, но ужасът рядко може да се обясни рационално. Сестра й Алекс се страхуваше от игли и инжекции, а Фрея — от оси.

Замръзна. Стомахът й се сви. Задиша учестено и уплашено. Въздухът приличаше на мрежа от жужащи жълти стрели. После една оса я ужили по ръката и тя инстинктивно се пусна и полетя надолу. Обезопасителното й въже се замята диво, а боровата гора на четиристотин и петдесет метра надолу сякаш подскочи към нея. За миг тя се залюля само на десния с крак и дясната ръка, металните скоби и куки по ремъците дрънчаха. Стисна зъби, пренебрегна паренето в ожулената длан и се хвана здраво за една издатина, притисна се към топлия гранит като към бранещата прегръдка на любим. Остана така сякаш векове; бореше се с желанието да запищи, изчакваше оси те да се успокоят и да се махнат. И щом те се пръснаха, бързо се извъртя вдясно и се изкачи още малко до един килнат бор, който стърчеше от скалата като изсъхнал крайник. Намести се до него и задъхана се облегна на ствола.

— Господи — изстена и сякаш без причина добави: — Алекс.

От обаждането бяха минали единайсет часа. Беше в апартамента си в Сан Франциско, беше малко след полунощ и разговорът, след толкова години, беше абсолютно неочакван. Веднъж, в самото начало на планинарството си, изгуби опора и падна опасно на цел — двеста метра, преди въжето да я задържи. Така се по чувства и сега: моментна замаяност, объркване и смут, като че ли летеше от голяма височина. Истината стигна до нея като внезапно приземяване.