Скритият оазис

Когато Канунин се върна в хотела от нощния клуб, вече го чакаха. Още щом четиримата прекрачиха прага, се погрижиха за бодигарда му с единичен изстрел със заглушител в слепоочието и той се просна на пода, все едно завит с дългото си до глезените кожено палто. Едната проститутка се разпищя, което ги накара да застрелят и нея с деветмилиметров дум–дум, като строшена яйчена черупка. Размахаха пистолет пред другарката й, за да й покажат, че ако каже и дума, същото ще се случи и с нея; принудиха Канунин да легне по корем и дръпнаха главата му назад, така че да гледа към тавана. Той изобщо не се опита да се съпротивлява — знаеше кои са и че няма смисъл.

— Просто си свършете работата — изпъшка и се закашля.

Затвори очи в очакване на куршума. Вместо това прошумоля хартия и последва усещането за нещо — за много неща, — които затупкаха по лицето му. Той отново отвори очи. Над него висеше пробита книжна торба, от която капеха стоманени сачми колкото грахови зърна.

— Какво, по дя…

Издърпаха главата му още по-назад, затиснаха гръбначния му стълб с коляно, огромни като менгеме ръце стиснаха челото и слепоочията му.

— Господин Гиргис те кани на вечеря.

Други ръце разтвориха челюстите му и сачмите започнаха да падат право в устата му и да го задушават. Той се дърпаше и се гърчеше, опитваше се да вика, но ръцете го държаха здраво и наливането продължаваше, още и още, докато дърпането му не отслабна и накрая не спря. Пуснаха тялото му на пода — от разкървавените му устни се стичаше стомана, — после изстреляха един куршум в главата му за всеки случай и си тръгнаха, без да поглеждат свитата до стената втора проститутка. Вече се бяха смесили с оживеното утринно движение, когато хотелът се огласи от обезумелия й писък.

4.

Западната пустиня, между Гилф Кебир и оазиса Дакла

в наши дни

Бяха последните бедуини, които все още предприемаха големия преход от Куфра до Дакла, хиляда и четиристотин километра натам и толкова обратно през голата пустиня. Единственото им транспортно средство бяха камилите, с които пренасяха на отиване кокосово масло, бродерии, сребърни и кожени изделия, а на връщане фурми, сушени черници, цигари и кока-кола.

Това пътуване не беше особено икономически изгодно, но пък и целта му не беше икономическа. По-скоро ставаше дума за традиция, за поддържане на старите обичаи, за следване на старите кервански маршрути, използвани от дедите им, за оцеляване на места, където друг не би си помислил за това, за използване на пътища, известни единствено на тях. Бяха жилави, горди хора — бедуини куфра, сануси, потомци на Бану Сулаим. Пустинята беше домът им, прекосяването й — смисъл на живота им. Та дори да не беше икономически смислено.

Специално това пътуване беше трудно дори за суровите условия в Сахара, където лесни пътувания няма. От Куфра преходът на югоизток през Гилф Кебир и през пролома ал-Акаба — прекият маршрут би ги извел до Голямото пясъчно море, което дори бедуините не смееха да пресичат — мина без произшествия.

В източния край на пролома обаче откриха, че артезианският кладенец, от който обикновено пълнеха меховете си, е пресъхнал, така че за останалите триста километра запасите им ставаха опасно ограничени. Това беше повод за безпокойство, но не и нещастие; продължиха на североизток към Дакла без особено притеснение. След два дена обаче, с все още три дни път пред себе си, попаднаха под ударите на силна пясъчна буря, свирепия хамсин. Бяха принудени да се окопаят за следващите четиридесет и осем часа и през това време водният им запас се сви почти до нулата.

Бурята отмина и поеха отново, като полагаха всички усилия да изминат останалото разстояние, преди водата да свърши до капка; камилите се влачеха едва-едва, подканяни с крясъци: „хут-хут!“ и „яла-яла!“

Бедуините бяха дотолкова силно обзети от желанието да стигнат колкото може по-бързо целта на пътуването си, че почти сигурно щяха да пропуснат трупа, ако не се беше оказал точно пред краката на камилите. Твърд и стегнат като статуя, той се подаваше от кръста нагоре в края на една дюна. Устата му беше отворена, а едната ръка се протягаше като че ли да ги повика на помощ. Водещият ездач се провикна и всички спряха камилите и слязоха, събраха се да огледат — бяха седем души, с плътно покрити лица и глави, така че се виждаха само очите им.

Беше без съмнение мъжки труп, съвършено запазен в сухата и жарка прегръдка на пустинята, кожата беше изсушена и стегната като пергамент, а очите, сбръчкани в очните кухини, блестяха като късчета самородно злато.

— Бурята го е изровила — подхвърли един от ездачите на бадауи, бедуински арабски; гласът му беше дрезгав и тържествен като самата пустиня.