Смарагдово море

— Мисля си за вашето печално, печално положение. И реших да помогна.

Завъртях се рязко:

— Ще продадете местата?

— Не, разбира се, че не. Но може да успея да ви дам нечие друго място.

— Чие?

— Има един тралер, който живее близо до равнината с икорите. Те го харесват, търгувал е с тях, и изпраща кожи с експедицията. Стари приятели сме — вероятно бих могъл да го уговоря да отложи прекарването на товара си. Доста ме бива в сключването на сделки, знаете. Но ще ви струва доста.

— Разбира се, че ще струва. — Знаейки това, което знаех за него сега, не бях изненадана. — Колко искате?

— Не аз. Правя това от добро сърце. Но предполагам, че ще струва колкото обсъждахме двамата — около сто златни монети. В аванс.

— Това са много пари.

— Не седите ли върху всевъзможни удивителни предмети?

— Не буквално. Всичко е прибрано под ключ. — Никой не стоеше близо до нас, но снижих тон: — Не предполагам… че бихте искали да проникнете с взлом в молитвения дом, за да ми услужите, нали?

Той изсумтя насмешливо:

— С вас? Да. Заради вас? Не. И при сегашното положение едва ме търпят тук. Ако ме хванат да прониквам с взлом сам, не може да се предскаже какво ще направят.

— Да не искате да кажете, че би било по-добре, ако ви хванат с мен?

— Е, тогава бих могъл да претендирам за незнание и да кажа, че сте ме помолили да ви помогна и че съм го направил непреднамерено. А ако това не свърши работа, поне ще имам компания на позорния стълб.

Не можех да приема нещо толкова нелепо, така че се отправих към църквата.

— Чакай, Тамзин.

— Какво? — попитах предпазливо.

Яго се наклони плътно към мен, сякаш оправяше юздата на коня:

— Ако времето е ясно, ще ви пуснат да излезете навън и да глътнете малко въздух по време на обяда. Ще чакам зад молитвения дом.

Преди да мога да оспоря това невероятно изявление, Дайна ми нареди да влизам в църквата. Яго се покатери в шейната, намигна ми, а аз забързах към Дайна, като бъбрех извинения как съм се възхищавала на прекрасните коне.

Семейство Коул, като роднини на свещеник, имаха специално запазена скамейка близо до предните редици на паството, но спътничките ми и аз бяхме изпратени на задните редове. Изобщо не възразявах срещу тона, тъй като ни позволяваше да си отдъхнем от бдителния поглед на Дайна. Няколко други момичета от Бляскавия двор бяха успели да изгазят през снега и седяха наблизо, така че успяхме да разменим няколко думи, докато не ни изшъткаха, когато започна службата.

Встъпителната й част се състоеше от съобщения и кратки моливи и умът ми се зарея, докато се питах дали Яго беше сериозен в твърденията си, че ще ми помогне. Смятах, че да. Онова, което не знаех, беше защо. Оставих тези размишления настрана, когато Гидиън се качи на подиума. Проповедта му продължи почти цял час — и беше една от онези, които бях прегледала по негова молба. За колкото и странни да намирах Наследниците, беше вълнуващо да чуя думите си, произнесени пред такава голяма публика. А той ги поднесе добре. Бях го виждала да се колебае и запъва, когато беше несигурен в себе си, но когато беше уверен в посланието си, поведението му бе завладяващо и въздействащо. Топлотата и искреността, с които бяха пропити всекидневните му постъпки, усилваха думите му и караха другите да искат да слушат. А дори само лицето му караше някои от тях също да искат да слушат — ако замечтаните изражения на спътничките ми означаваха нещо.

Когато видях окрилящото въздействие, което заключението на проповедта му имаше върху паството, това ме накара да се изпълня с гордост — за него и да, за себе си. Програмата, която последва, далеч не беше толкова вдъхновяваща: смесица от дела на общността, кратки молитви и беседи. Беше облекчение, когато обявиха прекъсване и почивка за обяда, но така ми остана внезапното решение какво да правя по въпроса с Яго. Членовете на паството се изправиха и взеха да се разтъпкват: някои отидоха да помогнат с подреждането на храната, а други излязоха навън.

— Слава богу — каза Дамарис, като разтриваше гърба си. — Мислех, че ще припадна от глад.

Погледът ми се спря с копнеж върху масата с храната, но от онова, което успях да схвана за ставащото, нямаше да сме сред първите обслужени. Бързо пристегнах отново наметката си.

— Прикривайте ме. Ако някой попита къде съм, кажете, че съм излязла да се разходя на въздух, докато успеем да се нахраним.

Три удивени лица се втренчиха в мен:

— Ъм, какво друго би правила? — попита Ванеса.

— Просто ми помогнете — изсъсках, като се провирах между скамейките. — Ще обясня по-късно. Може би.

След задушната атмосфера в претъпканата църква мразовитият въздух ме връхлетя рязко, изостри мислите ми и ме накара да обмисля отново избора си. Беше по-топло и по-благоразумно да остана в църквата. Докато се колебаех на прага на сградата, покрай мен претича група малки деца: смехът им пробуди старата болка в сърцето ми.