Смарагдово море

Почти ми се доплака, като си помислих за загубата на онези писма. Сякаш между Мери и мен рязко бе издигната нова стена.

— Това е просто хартия, Дамарис. Трябва да останем в добри отношения с тези хора.

Тя изсумтя развеселено и се върна към търкането с иронична усмивка:

— Това е, при положение че изобщо някога сме били в добри отношения с тях.

След скромен обяд се настаних край огъня с купчини от листовете на Гидиън, несигурна какво да очаквам от проповеди, написани за Наследниците на Урос. Оказаха се по-интересни, отколкото си бях представяла, и бързо разбрах проблемите, които Гидиън се опитваше да обясни. Посланието му във всяка — било то честност, вяра или усърдна работа — в крайна сметка ставаше ясно, но той криволичеше доста, преди да стигне до него. В някои редове блестеше страстта му към темата, други бяха сковани и тромави.

Изчистих всичко, докато пишех новите екземпляри, като подбрах по-подходящи думи, отстраних баналното и изразих по друг начин онова, което се нуждаеше от пояснение или просто още малко изглаждане. Работата беше поглъщаща и почти не забелязвах как минава времето, докато Гидиън влезе да си почине два часа по-късно. Лицето му беше поруменяло от студа, а в косата му искреше топящ се сняг. Накарах го да седне на един стол, а после забързах да му донеса горещ чай от кухнята.

Той поднесе чашата към устните си и спря за миг само да се наслади на топлината.

— Благодаря ти.

— Премръзнал си! — възкликнах. — Иска ми се да можех да грабна една лопата и да ти помогна.

— Не бих могъл да допусна това. Не и след като снощи едва не те отнесе виелица. Би било жестоко да те карам да ринеш онова, което едва не те вкара в капан.

— Всъщност бих се чувствала, сякаш му отмъщавам. Опитите му да задръсти пътищата ни, не могат да се мерят с мен.

Той се засмя и остави чая.

— Съмнявам се, че много неща могат. Боже мой. Нима вече направи всичко това?

Проследих погледа му към тестето поправени проповеди.

— Надявам се да е от помощ. Вероятно след като ги прочетеш, ще съжалиш, че изобщо си ме замесил.

Той взе най-горния лист и го прегледа набързо: сиво-сините му очи се разшириха:

— Леле.

— Ъъ, това добре ли е, или зле?

— Това е… — Мълчанието му ме остави несигурна, докато той вдигна поглед с широка усмивка: — Удивително е. Виж — точно тук. Изписах цели абзаци в опити да обясня това, а ти го направи в само няколко изречения. Не бих могъл да направя нищо такова.

— Ти го направи. Аз само го стегнах и разместих едно-друго.

Той вдигна друг лист:

— Добре, аз написах това: „Страхът може да ви окове и да блокира части от живота ви. Трябва да осъзнаете това и да не позволявате на страха да възпира начина, по който искате да живеете“. А ти си написала това: „Страхът е клетка, а ние сме тъмничари сами на себе си“.

— Може да съм се увлякла с метафорите — допуснах.

— Не, прекрасно е. Сякаш си разбрала какво има в главата ми и си го предала. — Щастието го осветяваше отвътре и му придаваше толкова ангелско излъчване, колкото беше намекнал Яго. Но после това сияние притъмня: — Не мога да използвам това. Не е правилно. Може би наистина съм възнамерявал да кажа по-голямата част от него, но ти си имала пръст в него достатъчно, че да размием границите на териториите си. Някой обясни ли ти ги?

— Чух термина тук, но не си давах сметка, че е нещо специално.

Гидиън хвърли поглед наоколо, за да се увери, че сме сами.

— Териториите са начинът, по който разпределяме отговорностите си — работата, задълженията и занятията на всекидневния живот. Някои неща може да се работят от всеки. Други са само за жени. Трети за мъже.

В ума ми проблесна светкавичен спомен за първата ни вечер тук.

— Затова ли лекарите тук са жени?

— Да — каза той, възхитен от извода, който си бях направила. — Лекуването е територия на жените. Също и тъкането и боядисването на платове и вълна. Но щавенето на кожи и обущарството са територия на мъжете.

— И нека да позная. Писането е мъжка територия?

— Не. Всъщност, преподаването на основно светско образование — писане и аритметика например — е женска територия. Докато духовното възпитание… — Той посочи важно към себе си — е мъжка територия. Именно затова те предупредих да не казваш нищо за този план. Може да бъде изтълкуван погрешно.

Вдигнах една от страниците, които бях поправила:

— Защото мога да ти помагам да подобриш умението си, стига да не упражнявам това умение наистина.

— Точно.

— Това е нелепо. Ъъ, съжалявам — добавих бързо. Гидиън беше толкова дружелюбен, че понякога започвах да се чувствам твърде удобно и спокойно в близост до него, забравяйки ролята му на свещеник в Грашонд. — Но ако някой пострада, а ти си единственият наоколо, значи няма да помогнеш? Или ако го направиш, ще трябва ли ти да стоиш буден цяла нощ, за да преписваш свещен текст?

Ангелската усмивка стана печална:

— Когато поставиш нещата така, наистина звучи нелепо. Да, бих могъл да помогна — винаги има допустими отклонения за специални обстоятелства. Но в общи линии? Следваме границите на териториите на всичко, което правим. — Той с копнеж хвърли поглед към листовете.