Смарагдово море

След като опаковахме отново стоките, се изправихме и тръгнахме към вратата.

— Е, Орла ме препоръча, нали?

— Да, но не познавам истински и нея. Мога ли да й имам доверие? Мога ли да се доверя на икорите? Понякога не мога дори да повярвам, че този план зависи от пътуването с икорите! Толкова съм нетърпелива да се добера до Кейп Триумф, че това е най-малката от тревогите ми. Но ако преди един месец беше предложил да тръгна на речно пътуване с икорите, щях да си помисля, че си луд.

Всичко се изля наведнъж, но Яго се замисли върху него много сериозно.

— Не вярвай на пропагандата. Повечето икори се опитват да постъпват правилно и да се справят в света също като всички други. Можеш ли да имаш доверие на всеки икори? Не. Не повече, отколкото можеш да имаш доверие на всеки осфридианец. Казвам ти обаче, че ако е във властта на Орла, тя ще го изпълни. Добре е да имаш приятел като нея.

— Радвам се, но звучи, сякаш казваш, че би трябвало да й се доверя, защото ти й се доверяваш. И би трябвало да ти се доверя, защото тя ти има доверие и… ами. Виждаш къде започва да се пречупва логиката.

— И въпреки това ето те тук.

Свих рамене и отстъпих встрани, за да може да отвори вратата.

— Ето ме тук. Защото ти си в общи линии единствената помощ, която имам точно сега.

Яго завъртя дръжката на вратата и ми хвърли една от онези усмивки:

— Повярвай ми, аз съм единствената помощ, от която имаш нужда.

Глава 14

Успях да се върна в църквата навреме за втората половина от службата и никой, освен момичетата от Бляскавия двор не беше забелязал отсъствието ми. Единственото наказание, което понесох, си бях навлякла сама: пропуснах обяда. Докато се натоварихме обратно в шейната на Яго, вече бях замаяна от глад.

Той ни откара у дома, отклонявайки неискрената покана на Самюъл за вечеря. Яго отново галантно помогна на всяка от нас да слезе. Стиснал ръката ми, я огледа от двете страни.

— Ако се тревожиш за ръцете си, е добре да носиш ръкавиците си по-често.

— Изгубих ги. — Гледах гърба на Дайна, докато тя влизаше в къщата. — Но по-скоро ще оставя пръстите си да окапят от замръзване, отколкото да й кажа. Ще ме накара да пиша за немарливостта със собствената си кръв.

— Е, да се надяваме да не се стигне до нито един от тези два завършека. — Той провери юздите на конете, а после скочи обратно на мястото си. — Утре рано потеглям да се видя с Луис.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— Зависи дали ще спирам някъде. Но във всеки случай ще се върна преди края на седмицата.

Мисълта за отсъствието му от града ме накара да се почувствам странно самотна. Имахме твърде малко съюзници и въпреки странностите на Яго беше утешително да имам наблизо и друг външен човек.

— Каква прекрасна служба — каза Дайна на Гидиън на вечеря същата вечер. — Не мисля, че някога съм чувала истината на Урос да бъде излагана така красноречиво. „Страхът е клетка, а ние сме тъмничари сами на себе си.“ Не мога да си избия тези думи от главата.

— Аз също — вметнах.

Гидиън не ме поглеждаше, но по лицето му потрепна усмивка.

— Беше отлично послание — съгласи се Самюъл. — Нед и Лоуъл говориха с мен по въпроса след това и отбелязаха напредъка ти. Следващия път трябва да насърчиш хората да успяват — но също и да ги накараш да разберат тежките последици от неуспяването.

Когато се оттеглих да си легна по-късно, приятелките ми незабавно се скупчиха около мен и настояха да узнаят къде съм изчезнала.

— Не мога да ви кажа — отвърнах, с което предизвиках стонове. — Все още не всичко е уредено и макар че ви имам доверие, все още не мога да рискувам случайно да се разчуе.

Ванеса се тръсна нацупено на леглото си:

— Нищо ли не можеш да ни кажеш?

Спрях да разкопчавам роклята си:

— Е, донесох ти подарък. В наметката ми е.

Ванеса се спусна към наметката и извади романа:

— Умирам си да прочета това! Откъде го взе?

— По-добре е за теб да не знаеш.

— Надявам се да го споделиш — каза Дамарис, надвесвайки се през рамото на Ванеса.

— Разбира се. След като го свърша. — Ванеса притисна книгата към гърдите си. Широко усмихната, ми каза: — Тамзин, нямаш представа колко се радвам, че успяваш да постигаш нещата.

Макар че през нощта не наваля нов сняг, на другата сутрин пътищата още не бяха напълно разчистени. Един съсед ни откара до града с шейната си и аз открих, че очаквам с нетърпение деня, макар да беше тежък. Последните два дни бяха задушаващи и потискащи и се радвах да разполагам отново със свободата на собственото си разписание.

След като съседът ни остави на градския площад, Гидиън предложи да ме придружи до къщата на Честър.

— Наистина ми помогна с онази проповед.

— Ти свърши цялата работа. Онова представяне беше невероятно.

— Защото имах правилните думи. Наистина знаеш как да въздействаш на хората. Дарба като тази… — Той оправи шапката си и се загледа в сутрешното оживление на площада. — Е, това е нещо, което би трябвало да правиш редовно.

— Някак не мисля, че ще имам много шансове да го правя в Кейп Триумф.