Смарагдово море

Беше краят на третия ни ден на път и когато спряхме за вечеря, Яго ми каза, че скоро ще стигнем до лорандийския търговски пункт Ло Кан.

— Не съм сигурен дали ще научим нещо за така нареченото нападение на икорите — каза той. — Все още обаче разчитам, че досега някаква част от онези откраднати неща трябва вече да са влезли в търговско обращение. Ако имаме късмет, ще видим някои. — Той уви хляба, който ни беше останал, и го сложи обратно в торбата с храната ни. — И забравих да спомена това, но трябва да си смениш гардероба, преди да тръгнем.

— „Забрави“, а? — попитах подозрително. — Какво имаше предвид?

След като потършува из товарния отсек на шейната, той се върна с вързоп дрехи и чифт ботуши. Огледах ги, забелязвайки плата на зелени и черни карета.

— Дрехи на икори?

— Да, м’дам. Може да е подозрително, ако се появя с добре облечена, благоприлична осфридианска дама. Икорите обаче минават оттам постоянно. Това, а и ако някои от мъжете, които са ви ограбили, са в лагера, е по-малко вероятно да те познаят. Хората виждат това, което очакват да видят.

Думите му ме убедиха и аз се преоблякох, докато Яго дискретно опакова товара и го качи в задния край на шейната. Когато свърших, не бях сигурна какво да мисля. Ансамбълът се състоеше от карирана туника с дължина до бедрата, която се носеше над червеникавокафяви кожени панталони. Обточен с рунтава козина жакет се спускаше до хълбока ми и се завързваше с черен широк колан. Тежките, здрави ботуши бяха далеч по-подходящи за мъж от всички, които бях носила, но бяха и по-практични в снега, отколкото обувките ми. Яго скръсти ръце и ме огледа от глава до пети.

— Какво си мислиш, Тамзин? Защото ми е ясно, че си мислиш нещо. Заради панталона ли е?

Прокарах ръце отстрани по краката си, като се опитвах да формулирам дипломатичен отговор.

— Тази кожа е прекрасно мека. И по-топла от пола. Но… излагат на показ много.

— Покриват всичко — каза той, но знаеше точно какво имам предвид. — Баланкуанките и жените икори ги носят непрекъснато.

— Браво на тях, но аз цял живот съм носила поли! Не съм свикнала непознати да виждат формата на краката ми.

— Там ще е тъмно — каза той услужливо.

— Сега не е тъмно.

— Да, но аз не съм непознат. И съм джентълмен. Нямам намерение да зяпам безсрамно краката ти, въпреки че тези панталони ги правят да изглеждат изключително…

Присвих очи:

— Да, Яго?

Той прочисти гърло и отмести поглед:

— Стегнати.

— Наистина ли това си мислеше?

— Това е едно от нещата, които си мислех. — Измъкна от товарния отсек проста, тъмнокафява наметка и ми я подхвърли: — Сложи си я, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Пристигнах наметката, доволна как гънките й се обвиха около мен.

— Изглеждам ли подобаващо за ролята?

— Изглеждаш особено ако си сплетеш косата. Ще те представим като красива девойка от народа на икорите от усамотено светилище край Кърниал. Те не общуват много с външни хора, така че никой няма да очаква да знаеш лорандийски. Да се надяваме, че някой ще се изпусне да каже нещо пред теб.

— Надявам се да успея да схвана достатъчно. Не го владея гладко. — Тръснах коса напред и започнах да я сплитам. — А какво да правя, ако някой от тях се опита да ме заговори на езика на икорите?

— Никакъв проблем. Защото има, ъъ, нещо друго, което забравих да спомена.

Вдигнах поглед:

— Да, Яго?

Той се опитваше да се престори на огорчен, но усмивката в очите му го издаде, както обикновено:

— Ти си красива девойка икори от светилище… която е обвързана с обет за мълчание.

— Стават ли наистина такива неща?

— Разбира се. Знам, че няма да е лесно, но е прекрасен начин да си запазим прикритието. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Завъртях очи и се заех отново с косата си:

— В името на Шестте, Яго. Разбира се, че мога да се справя. Аз не съм ти.

Стигнахме Ло Кан в ранната вечер, макар тъмните облаци да създаваха усещането, че е по-късно. Лорандийският търговски пункт беше разнороден пъстър сбор от палатки и колиби недалеч от миниатюрен приток на голямата Хартс Блъд Ривър. Създаваше усещането, че е построен небрежно и набързо, макар да съществуваше от няколко години. Бях се чувствала бодра и жива, след като карах шейната, но сега, докато влизахме на територията на отдавнашния съперник на Осфрид и може би на мъжете, които ме бяха нападнали, предишната ми предпазливост се беше върнала.

Двама мъже в гладка и необработена кожа се приближиха да ни поздравят: лицата им бяха сурови и прорязани от бръчки от толкова живот на открито. Веднага заговориха лорандийски и ние бързо дадохме да се разбере, че не го говорим. Никой от тях не знаеше осфридиански, но след няколко минути намериха някого, който знаеше — и някого, който освен това познаваше Яго.

— Джейкъб Робинсън!

— Здравей, Марсел. — Яго се ръкува с нисък мъж с издут като буре гръден кош с шапка от боброва козина. Разчорлена черна коса опираше в раменете му, а акцентът му звучеше точно като онзи на някогашния ми съсед.

Марсел хвърли жаден поглед към шейната:

— Дойде точно навреме. Да ти се намират гвоздеи или бекон?

— Не, но имам канап и царевично брашно.