Смарагдово море

— Може ли да им сплета гривите?

— Разбира се — каза той, без да вдига очи. — Но не е нужно. Искам да ги избавя най-вече от потта и изтощението. Въпреки това няма да възразят да станат красиви.

Тъй като той още беше зает, прецених, че няма да е лошо да се погрижа и за гривите. Заех се с това така, както решех с четка собствената си коса, а той от време на време ме напътстваше. Имаше някаква странна утеха в това да се грижа за тях. Нещата, с които се борех, обикновено бяха неосезаеми. Да докосвам нещо истинско и солидно и да виждам действителни резултати, ми носеше удовлетворение, каквото сякаш изобщо не получавах напоследък. Когато свърших, потупах всеки от конете поред, а Яго най-сетне се изправи тържествуващо:

— Успях — каза. — Така би трябвало да им е по-леко.

Той ги впрегна отново за нула време, докато аз разчистих останалата част от лагера. Не след дълго отново се плъзгахме през снега, без нито веднъж да споменем пристъпа ми на отчаяние.

По-късно, когато спряхме за нощта, той отиде веднага при конете, както правеше винаги, докато аз приготвях отсека и подреждах храната ни. Този път гледах как изпълнява обичайната вечерна рутина — хранеше ги и ги разтриваше отново след дългия изпълнен с пътуване ден.

— Още изсъхнали сухари — заяви той, като дойде при мен при огъня. — Казвам ти, Тамзин, тук си хапваме като истински крале. И кралици.

— Среса тези коне и оправи сбруята им за частица от времето, за което се справих аз. — Загледах се в пламъците, като преобръщах сухара в ръцете си. — Изобщо нямаше да се забавим, ако ги беше разтрил, след като оправи хамута.

— Тази вечер нямаше много за вършене — каза той непринудено. — По-рано свърши такава добра работа, че сега се справих без никакъв проблем.

— Онзи хамут беше ли повреден изобщо?

Той забави нарочно отговора си, като отхапа от сухара си:

— С конете е лесно — каза след известно време. — По-лесно, отколкото с хората. Ако си добър към тях, те са добри към теб. Хубаво е: същество, което е толкова неусложнено, знаеш ли? Харесва ми да мисля, че това изцелява душата.

Довършихме яденето, без да кажем нищо друго. Когато дойде време за лягане, спрях за миг до шейната, като подпрях ръка на едната й страна. Яго точно се канеше да се качи вътре, но спря, когато ме забеляза.

— Преди да тръгна, сестра ми ми изпрати една картина — рисунка, на която беше изобразила семейството ни. Бива я. Много си приличаха. — Наклоних глава назад и загледах как облаците преминават по нощното небе и от време на време се показват по няколко звезди. — Опазих я по време на бурята на кораба и я криех под леглото си в дома на Самюъл. Така и не успях да си я прибера обратно, а сега, сякаш… чувствам се, сякаш те — всички, които са против мен — успяха да ми отнемат още едно нещо. А понякога се питам колко още е останало да вземат. Колко още имам в себе си, за да продължа да живея?

— Толкова, колкото ти е нужно. — Той опря гръб на шейната и проследи погледа ми нагоре. — Ще взема рисунката, когато се върна в Констанси.

Поклатих глава:

— Това е просто една картина. Не са те, а те са онези, за които работя.

— Ще взема рисунката — повтори той. Метна се в шейната и протегна ръка да ми помогне.

Докато го правеше, чух един от конете да цвили. Обърнах се в тяхната посока, въпреки че не можех да ги видя.

— Може ли… може ли утре аз да ги карам?

— Знаеш ли как?

— Не.

— Добре. Ще ти покажа как. Умееш ли да яздиш?

— Не.

— И това ще ти покажа, когато намерим малко свободно време.

Поех ръката му и се засмях сякаш за пръв път от цяла вечност.

— Наистина ли мислиш, че ще имаме много такова време?

— За това ще намеря.

Глава 19

— Остави ни на мира, по дяволите, Яго. Справяме се чудесно!

— Ще избягат от теб. Тежестта на една шейна се разпределя така, че да…

— Тихо!

Виждайки, че посяга към поводите, аз го избутах с лакът и се наведох напред. В отговор Дъв и Пебъл незабавно потеглиха по-бързо, а аз нададох радостен вик. Полетяхме през снега; вятърът шибаше и размяташе измъкнали се кичури от косата ми, когато поривите му преминаваха покрай нас. Най-накрая удовлетворен, че ще запазя контрол, Яго се облегна назад и престана да настоява да бъда предпазлива. Пред нас нямаше никакво препятствие, нищо, което да препречва пътя ни. Само открита местност, очакваща и зовяща.

Едва когато Яго изкрещя, че се движим в грешната посока, аз дръпнах поводите назад и постепенно накарах конете да спрат.

Върнах му поводите и казах:

— Би трябвало просто да продължаваме да се движим безспир. Защо е цялото това притеснение и съобразяване с всички други? Можем просто да полетим към Денъм в тази шейна.

— Два проблема. — Той накара конете да направят завой, насочвайки ни обратно по правилния път. — Първо: няма да летим кой знае колко, ако попаднем във вихрушка. Второ: онези червени хамбари никога няма да се изпразнят, ако потегля в това.

— А пък аз си мислех, че ти си забавният. Защо ги боядиса червени? Една разходка през онзи град би трябвало да те накара да размислиш.

— Не знам. — Той ми се усмихна криво. — Предполагам, че просто за да видя какво ще стане.